Летописи за Вършило. История, бит, култура

Село Вършило ми стана близко на сърцето чрез Пейо Арабаджиев. С него работехме няколко години в Кабелния завод – Бургас, той като счетоводител, аз като художник. Беше много популярен сред пишещите художествена литература в града, защото освен страстен и паметлив читател, пишеше с увлечение разкази, стихотворения и басни.

Не съм срещнал друг човек, който да говори за своето родно село с такова вдъхновение, с такава ревност. И това, съчетано с неговото рядко сладкодумие, правеше Пейо приказник и половина...

При срещите ни от време на време, когато стана окръжен прокурор, след глътка ракия (той я пиеше като тартор на Дионисиев празник) въздъхваше: Ех, някой ден ще седна и няма да стана, докато не напиша до края историята на Вършило! Засмиваше се и ме питаше: Знаеш ли кое е най-великото нещо на нашето село? Гледах го със светнали очи и немеех в очакване да чуя какво е намислил. А Пейчо отпиваше все така ритуално още една глътка ракия и добавяше: В него идват на видело Вси светии! Казваше го тъй убедително, като че ли лично ги е посрещал, черпел ги е щедро с еликсира на кърхарманската трапеза – виното алжирка и с прочутото странджанско дядо...

Накрая, когато Пейо, вече пенсионер, едвам имаше сили да ходи за хляб от скромния си апартамент в бл. 12 на кв. “П. Р. Славейков” до близкото магазинче, сядахме от време на време в едно капанче до магазинчето. Винаги имах на сърце да го почерпя малка ракийка, понякога погледът му ме подканяше за още една, срещу което, задъхвайки се и кашляйки по негов си красив начин, ми разправяше бивалици-небивалици за Вършило. Но вече не се канеше да напише история за него.

Днес се виня, че не му поставих касетофона – да запиша сладкодумните истории. Между тях най-ярко се е вписала в паметта ми злощастната история на хубавия невинен момък – Стоян Цъкин, убит по любов. Подканях го да я опише в някой вестник. И май че го направи. Но после разбрах, че Георги Райков, нашият общ добър приятел, особено скъп на Пейо, е разказал трагичната история в сп. “Море”, откъдето я взех, да я поместя тук, в книгата.

И така си отиде Пейо, скромен, вглъбен в себе си, до последния свой дъх, готов да слави родното си село. Сигурно Вси светии, които са му били на гости на видело в Кърхарман, са се погрижили той, правил хиляди добрини на различни хора, да получи полагащото му се опрощение и благоволение пред неподкупения ключар на отвъдните прекрасни селения – свети Петър...

Мина време...

Към 1960-1963 г. бях прогимназиален учител по български език и литература в с. Долно Езерово, сега квартал на Бургас. По това време започна изграждането на НХК. Реших един ден да кача учениците от седми клас на един камион и да ги разведа по полето между Д. Езерово и Камено, където щяха да се издигат корпусите на бъдещия нефтопреработвателен гигант. Спряхме на Трите пътя – разклонението в началото на площадката за Бургас – Камено – София. При нас на камиона се покачи една млада жена – инженер, която щеше да ни обяснява къде какво ще се прокарва, къде какво ще се издигне…

И тук – на Трите пътя, видях Митко Кехайов. Познавахме се от ученическите години в Бургас. Той учеше в Мъжката гимназия “Георги Сава Раковски”, аз – в новата Трета смесена гимназия. Хранехме се в стола на Мъжката гимназия и почти всеки ден се виждахме. Бях на квартира у леля му Ланда, та бяхме като свои.

Митко имаше добро самочувствие. Беше много красиво момче, енергично, импулсивно, очарователно. По неговото обаяние въздишаха не една и две влюбчиви гимназистки.

Загуби ми се неговият път след гимназията. По-късно разбрах, че е бил учител, че е работил в Минно-геоложки проучвания Бургас-Ямбол (1955-1960 г.), че е натрупал завиден миньорски стаж в мина Росен по обектите във Върли бряг, Малко Търново, Граматиково, Кости, Факия, Зидарово – все като ръководител на минни разработки. Такова богато съзряване натрупал Митко, преди да се видим на Трите пътя.

Аз не се задържах задълго учител в Долно Езерово, но косвено знаех за активното по-нататъшно участие на Митко Кехайов в изграждането на НХК. Ще маркирам наедро този му трудов път: пътят Бургас – НХК – Камено – София – помощник-технически ръководител; предзаводска площадка – Автостопанство, Пералня, Противопожарно депо, Административна сграда, Културен дом, сграда за БНБ – технически ръководител; ТЕЦ, Химоводоочистка, Мазутно стопанство, Изпарителна, комини 120 м височина за димоходи – технически ръководител; междуцехови комуникации и производства: Полистерпол, Октанол-Бутанол, Етилен, Бензол – технически и групов технически ръководител; Разширение на завод “Свобода” – Камено- технически ръководител.

Косите на Митко са целите в сребро, сега походката му е възтежка, говорът му – плавен и уседнал, само погледът му е така наблюдателен и предизвикващ внимание.

После, след епичния строителен размах на НХК – Хидрострой – Бургас, язовир Раков дол – преливни тунели – началник смяна; Завод “Хемус” – ново строителство и разширение, парокотелно и почивна база в парк Росенец, резервен водоизточник и сондаж и накрая от 1994 г. до днес – изпълнителен директор на Завода за стоманово-бетонни конструкции в Лозово.

Следите остават...

Авторът