Росеново и Петко Росен - неразделни

Уважаеми читатели,

Написването на “Росеново и Петко Росен – неразделни” бе труден вървеж по нашата добра стара земя: отсам наложената от великите сили граница с Турция и отвъд нея.

С вълнението на “археолози” открихме много знаци и се опитахме да усетим пулса им – възкресени за живот или отдавна заспали дълбок сън. Такъв знак е Калето, срутено сега, но паметен за всички, за които Росеново е било житейско “пристанище”, до което ковчаските преселници са “доплували като корабокрушенци”, а за децата им – роден кът.

Самотен и тъжен знак е училището, осиротяло, напъдено, ненужно никому днес. Но пък какъв окуражаващ знак е селската църква, извисила бяла снага, като невеста, облечена в нов ковчаски сукман, с блеснали реставрирани икони, нов-новеничък иконостас, който сякаш „говори” без думи, а зад него – тежаща на мястото си, сякаш неподвластна на времето, каменната олтарна маса, донесена от Ковчас. И цялата църква: обновена с дарителските усилия все на тукашни люде: кой – роден тук и тук остарял, кой – като орле изхвръкнал от родното гнездо, но в мощния си полет завръщащ се да покръжи над него.

Чорбаджиевата воденица отдавна я няма, но воденичната вада я съживява.

Жива със свещената си осанка е дъбовата кория над селото, на която росеновци не посягали с брадва. В тази “Арпалъшка” гора е родено първото бебе на бежанците от Ковчас. А кое е последното?...

Във всяка къща на днешните жители на Росеново има окачени старинни рамки, в които под стъкло са поставени снимки от миналото до снимките на внуци и правнуци, разлетяло се ято от птици, някои – из България, а някои пиещи всекидневно чаша носталгия по нея някъде в “чужда чужбина”.

Бунарът, както някога, пие бистри води от земните недра и черпи всеки зажаднял за живот.

И ние, зажаднели за живот български, с възрожденско усърдие и преклонение събрахме каквото можахме, за да възкресим Росеново и Петко Росен- неразделни в българското ни време. Сигурно миналото на това странно село изглежда в нашата книга като старинен глинен съд, възстановен от отделни останки, споени донякъде от нашето въображение и добро намерение.

Нагазихме и в селските гробища. Тук почиват костите на ковчасци и росеновци... От дъбово дърво сред гробището гука гугутка – надгробен напев, плач или поздрав? Боже, какъв пейзаж, спояващ минало и настояще!... И кой знае защо, и кой знае откъде проечава в нашата памет песента: “Нашите майки все черно носят./ Развявай байряк ти, Мануш войводо!”

Сградите, гробовете, чешмите, дърветата са като задрямали люде или като затворени книги, които ни предизвикват да ги “четем”. Когато писахме тая книга, прочетохме повече от 20 труда за села от Странджанския край, всяко със своя участ и непомръкнала светлина. Браво на авторите им! Чрез книгите им техните села живеят, както казва К.Константинов приказно “като Пепеляшки, които очакват да дойде царският син да ги открие”.

И съвсем накрая нека кажем, справедливо е да го кажем, че без моралната и материална подкрепа на Атанас Зайков тая книга нямаше да я има... “Благодарността е най-малката добродетел, а неблагодарността най-лошият порок”, е казал един мъдрец. Атанас Зайков и всички останали радетели, поддържащи традициите на Гергебунар – Росеново, заслужават благодарността на всеки, който обича родното си място като част от малката ни като длан, но безбрежна в любящите ни сърца родна земя.

Авторите