Додето кротко на хълма пуст узрявах и сладост пълнеше утробата ми златна, сезоните търкаляха се плодоносни, набъбна кожата и дрехата ми стана тясна.
Ще те рисувам – не с графитен молив, а с пръсти и сълзи по моето тяло. Ще съзерцавам дълго твоя образ – не себе си, а теб ще виждам в огледалото.
Ще бъда тъжна. Като счупен молив, недонаписал своята поема. И като птица, скрила своя порив за полет, под крилото си ранено.
Не искам красивите ти обещания, планове за нас и вричания в любов. Искам само нежните ти очертания да ми вдъхнат чувство за живот.
Всяка вечер поглеждах към морето и тихо твойто име му шептях. И то ме носеше някъде там, където ръцете твои в своите държах...
Навън чадърите са много. Летен дъжд по тях се стича. Моят поглед тебе ли повика, усмихнато и хубаво момиче?
С теб сме заедно на този бряг, но сме някак несъвместими. Очите ни целуват се, но пак сме сами. Закони – необясними.
На чужд гръб качен – не стигаш далече. Той, другият, спъва се, пада и става, а ти се търкулваш надолу, човече, по чуждия път – без заслуги и слава.
Когато те залива хорска злоба, когато те винят, дори без грях, доплувай до брега и подминавай нападките убийствени без страх.
Боли да те нападнат в гръб, да бъдеш жертва без вина... Преглъщаш ярост или скръб и се отдръпваш настрана.
