Дъжд пороен вали ли, вали, по стъклото се стичат сълзи. Времето – мрачно, студено, като чувство несподелено.
Облак мрачен слънцето скри. Вятърът роши моите коси. Въздухът замириса на дъжд и заваля порой изведнъж.
Не ме наричай маце или котка! Да, мога да бъда гальовна и кротка. Да ходя с грациозна походка, като истинска сиамска котка.
Трябва да ставам, а как ми се спи. Алармата спирам, тя повторно звъни. Добре, де ставам! – мърморя на глас и продължавам съня си аз.
Косите ти обсипват се със сребро. Покрито с бръчици е твоето чело, но очите майчиния добри са все така с любов изпълнени.
Омръзна ми да бъда мъжко момиче, което за всичко да мисли и тича да казват: Спокойно, тя ще се справи, ще издържи, има нерви здрави!
На езерото огледалото попитах : Красива ли съм или Да! Но хладно ми отвърна само студената вода. Докоснах го, но то на хиляди парченца се разби, любов нещастна ще срещна може би.
Обичам когато топлият летен дъжд изсипва се напук на слънцето горещо, а после спира някак изведнъж, сякаш спомнил си за друго нещо.
Вея косите. Пламък в очите изпълва дните. Танцувам... Вижте!
Едно Добро никога не идва само, то непрестанно расте – в делата, в очите... Не питай защо иска То пак да даде!
