Вече два часа пиша празни думи
в търсачката на своя телефон,
вече два часа в тъчскрийна срещу ми
се взирам, а в главата ми балон
с халюцинации и мисли замъглени...
– Над мястото сме след пет минути! Бъдете готови! – полковникът изкрещя, но едва го чухме от неистовите вибрации на хеликоптера. А както се тресеше тази дяволска машина, смущаваща спокойствието на уж завоюваните от птиците селения...
Ще ѝ дам още пет минути. И си тръгвам. Кой знае, може да ѝ трябва още време за грима, или пък да е в задръстване. Едва ли ще ми е вързала тенекия отново – този път обеща да дойде, без извинения! Най-сетне да оправим нещата, като цивилизовани хора – или поне доколкото обстоятелствата позволяват...
Под лампата на нощния клуб две лястовички описваха хаотични кръгове, като трескаво махаха с крила и гонеха поредния заблуден молец. Молецът, описващ свои си хаотични кръгове около орбита на лампата, осъзнавайки, че е преследван от отворени човки, но все пак неспособен да се отдалечи твърде много от примамливата светлина...
