Е-списание

Виждам облаци разпръснати
помежду тях – небе накъсано,
това е бог, наднича през прозореца,
а по-надолу – пролетни дървета...

Убий ти поета, ненужен е той.
Един – безполезен е, никога – твой.
Дори и не знае той как да говори,
как да се облича, държи и да спори.

Един да научи
и всички ще знаят:
какво ще се случи;
къде ще е раят...

Бягаше, не – тътреше се, едва влачеше крака, опитвайки се да догони другите. Беше изплезил език, потта се стичаше по челото му и надолу – ослепявайки очите, щипеше непоносимо. Обърса се с опакото на ръката си – и тя потна. Нищо, ще издържи, ще стигне финала – макар и осми...