Крайпътен знак, случайна улица, тълпа от хора толкова прозрачни. Дъждът вали и трака като бъклица и толкова са сивкаво-невзрачни.
Спри... почакай... не бързай, поспри се, нека седнем за малко поне... Искам толкоз неща да те питам, отдели ми минутка, две.
Бързо минава времето мое. Бързо връщам се в детството свое. Бързо унасям се в спомени сладки, бързо разплаквам се, тихо ридая.
Душата ми е болна, страдам, не мога с нищо да я утеша. Със спомени завивам я и галя я, опитвам нежно пламъче отново да запаля...
Жар, жар, огнена жар просто не можеш да се надяваш да спре да пали този пожар, лудия август те кара да страдаш.
Преходен е живота и преходни дните, с омраза, любов, лъжи полуоткрити.
Седя пред лекарския кабинет (но за хора, не при вет) и се правя на поет. И се чудя как да Ви разкажа без нищичко да забравя...
Ех, Бигльовци братя, как е хавата? Помните ли ме? – Карло хайвана, дето онзи ден окаля дивана...
Скоро станах аз на 11-сет, но се чувствам като на човешки 20-сет Младолик съм и напет и се правя все на шест без пет.
Пратенико златокрил, ти, който бдиш над мен без покой, ти, който ден и нощ си ме крил от злините, сипещи се кат порой.
