Колко пъти бе до мен, приятелю, мъката когато впива в мене жило и горчи, горчи медът на тишината, и вися над бездна? Имаш сили...
Не се ли умори да вярваш на мъжки думички и ласки и всекиму да даваш с мяра парче от теб плюс щастие?
Господи, ти сигурно си сбъркал докато създаваш нас, човеците. Как във купчинка от пръст ще хвърлиш двайсет грамчета душица вечна?
О, Боже, опази от зло България от робски мрак и майчини сълзи, от земетръс, порои и пожари, от блясък на предателски ками!
Завръщам се в сърцето ти. Дълбоко. Безмилостна, безумна и мечтана, затворила се в орехче, до болка, терзана в пек и снежни урагани.
Отдавна ти простих. Простих за всичко: очакването в сребърните нощи, пропадането в дъното, до ниското, мечтите, изпокълцани със ножа.
Беше капка любов, ала истинска. Дето стига за двеста години. Бе по-нежна, по-древна от приказка, по-красива от лунна коприна.
Все те търся, шарено щастие, а пък ти все се криеш от мен. Ту надничаш зад цъфнали храсти, ту проблясваш във сивия ден.
Очите ми една любов боде. И ден ли е или е нощ... Не виждам! Болезнено човърка ме, не ще преситена от мене да си иде.
Отново до мен си. Усмихваш се, мамо. А минаха толкова много лета... Отпускам глава върху твоето рамо, край нас – аромат на липа.
