Не те постигнах, остана вътре в мен, във клетката полуразчупена на собственото ми несъвършенство.
Родихте ме възторгнати и ме раздиплихте, като Вселена, под чувствените свои пръсти.
Била е най-малката – изтърсачето. Преди нея кака и четирима батковци. Татко й – с трети клас, загубил майка си невръстен, бежанец от Източна Тракия. Майка й – кръгъл сирак, неграмотна, отгледана, като ратайкиня от добри българи...
Някога при морето ходехме, плувахме, гмуркахме се. И скришом пушихме цигари. Горещи пясъци краката изгаряха докато намерим джапанките.
Не пил от векове, аз пия. Пиянството ми спомена възражда. Аз пия, за да се събудя. Пиян съм от надежди и очакване добро.
Речите на вечните. Вените на кретените. Жилото на бесилото. Страстта на властта.
Безследно неизчезнал ще се върна, за да оставя в лятото следа. Тук всяка непогалена вълна очаква мен и моята прегръдка. Морето е завинаги мечта.
Красиво е на залеза небето, рубинено – вещае ветрове. В копринената нощ морето раздиплило е свойте цветове...
Един ден камбаните на ада ще замлъкнат. Тогава ще продам на сметка розовите очила. Онази клетка, дето ме отглеждаха във нея...
Няма нужда от поезия, няма нужда от тъги. Късно вечер нека слезем тук, при този бряг и си простим.
