По-малко от месец се е изминало от смъртта на големия човек и писател Киро Дженков... когато се прекланях на гроба на твореца, аз дадох дума да следвам неговия пример... нещо страшно се скъса в мен, когато ми съобщаваха за прощаването в деня на погребението – жена ми наливаше в чашите, бяхме в Обзор, когато сякаш някой измести ръката й и виното се разля по земята...
Сред дебютните прояви на съвременната българска проза книгата на Динко Динков “Колобърът” демонстрира неподражаема зрялост и умъдреност, която противостои на повсеместното овулгаряване и скандализиране на литературата. Дълбоко проникновен и изтънчено образен изказ, който свидетелства за това, че не човекът настойчиво се индивидуализира чрез писането, а интуитивно словото го връхлита.
Сборникът с разкази „Колобърът” на младия автор Динко Динков е изненадваща заявка за нов тип художественост, защото очевидно е, че с тази си книга авторът държи да се наложи с елитарност и изключителна стилизираност на изказа, като недвусмислен жест на противопоставяне на постмодерното овулгаряване на литературата в България.
Новелата “В наказателната колония“ принадлежи към същия творчески период като “Преображението “ и “ Присъдата “ – октомври 1914 година. Душевното състояние на Кафка е под знака на чувствата за вина към Фелице. “Вината е винаги несъмнено идентифицирана. Противопоставянето между желанието, чрез женитба да стана като баща ми, и вътрешното възражение срещу брака и семейството от друга страна ... ”...
Къпех се в реката. Когато влизах, гърдите ми се полюшваха сънено, но после водата изопна и жили, и скули, и вени. Излизайки на брега, видях момче. Разбрах, че ме е гледало. И сега ме гледаше, някак настойчиво, особено. Овладях се след първото вцепенение и рязко се вмъкнах в късата рокля. Тя пропука под десния ръкав. Тръгнах си боса, а момчето – след мене...
Слънчогледите бяха поотраснали. Те се смееха, люшкаха, дърпаха млади стебла нагоре, гледаха слънцето. И как не ослепяваха? Та то бе така голямо и светло!
Защо? Защо? Той беше най-малък от всички. Губеше се сред другите. Никой не го познаваше, не говореше с него. Само слънцето. Но слънцето си е слънце. То грее за всички.
Влюбих се в швед. Такъв един – висок и рус, хладно-лъскав и пресметлив. Когато ме целуваше, устните му бяха някак изопнати и все ми се струваше, че ме докосва само с ръбовете им. Тогава яд ме обземаше. Забивах нокти в раменете му, дерях ръцете му, хапех зверски устните му, а той си оставаше същата порцеланова кукла...
Една сълза – като смъртно ранена сребърна мушица се плъзва по лицето ми. Изпива кротко тебеширения прах, посипал бузите, и побелява като тъгата на очите ми. Тя сякаш идва направо от зениците. Там, от най-голямата дълбочина на погледа, от мястото, където се гушат като мънички светли съзвездия тайните. Кой бе виновният?
