Догонват дима над прохладни и свежи градини препуснали в мене – морета от приливи сини, вълни като пориви сякаш надигат се властно със безднена сила – в простора дори им е тясно.
Да се качиш по стълбите на блока и да се радваш със кого ще поговориш. Да чакаш дълго пред вратата и да си спомниш – няма кой да ти отвори.
Какъв ли е животът на трамвая, във служба ежедневна на човека? Заспи, събуди се, по сиви релси трака...
Дали поетът, никому недраг, не е умрял от глад и жажда? Поезия слепците не четат, а зрящ човек отдавна не се ражда.
Вината е на виното, че дава смелост да кажа: “Днес не те обичам вече!”. Вината е във теб, че много чака и дълго беше все от мен далече.
Във мойта стая няма дипломи, а само списък със задачи. Започвам, стигам до средата им...
Не помня вече как целуваш и нежно със пръсти разрошваш косите ми. Забравих също как докосваш и тръпнеш в очакване, загледан в очите ми.
На къщата мазилката се бели, живял е някой там преди...
Нимфи омайват с телата си, вплетени в танци среднощни. Аз се събуждам безименна в дъхави ниви разкошни.
Ела си по прашната улица във слънчево утро през лятото. Ела си, безпътен скиталецо, във нощи безсънни със вятъра.
