Уикендът започна още в петък по обяд. Едвин Киферсън излезе от кантората малко след един и бързо се упъти за в къщи. Денят беше тих и слънчев. Още като навлезе в тяхната улица, той забеляза колата и суетящите се около нея деца. Съпругата му качваше голям куфар в багажника, а синът му пакетираше ракетите за федербал.
Аз никога не сънувам. Но сестра ми сънува често и то сънища наистина заслужаващи внимание. Тя ги помни и ги разказва на сутринта. Те никога не са досънувани докрай, но са наистина забележително интересни. Може би с това, че в тях кака не пада от Айфеловата кула, не лети на двугърба камила и не остава под горяща къща.
Последната ми лекция беше по Когнитивна психология. Към края на академичния час получих три SMS-а. Първият беше от приятеля ми Пачо: “Чефи, След лекциите отиваме на “Тройката”. Шефчето ще ни чака с оня маниак от Варна. Отложи всичко друго!”
Нямаше прави и грешни, нямаше истина и лъжа, нямаше справедливост. Имаше само субективна реалност. Главата ми се блъскаше о сивата стена(нищо ново), вървейки така, краката ми се преплитаха един в друг, а коленете ми се извиваха под странни ъгли...
Трябва да направя признание. Така и не разясних причините накарали ме да стигна до абсурдното положение, в което се намирах. Трябваше да направя признание. Нямах нужда от повече отричане – така започна всичко...
