Мило мое бъдещо аз, в ръцете си държиш писмото, което ти написах в един далечен за теб юнски ден на лято 2014-о. Искрено се надявам, че намирам теб и цялото ни семейство в отлично здраве. Чудесно би било, ако огледалото е все още твой добър приятел...
Драго посръбваше сутрешното си кафе, разположен на диванчето в кабинета си, и преглеждаше телефона. Палецът му нежно, но неравноделно приплъзваше нагоре имената, които очите му се опитваха да фокусират. Мда, снощи бе говорил с доста хора, но не помнеше и думичка от казаното...
Самолетът се гмурна под облаците и скоро се показа земята. Жълто-кафяви обработени ниви се редуваха със зелените гърбове на хълмове и възвишения. Червените покриви на къщите напомняха на рисунки от любимия в детството й “Гъбарко”, ала изтърбушените скелети на изоставени фабрики бяха като свърталища на тъжни духове...
Късният неделен следобед се изнизваше неусетно заедно със страниците на книгата в ръцете му, когато телефонът звънна. Беше леля му Анна с молба – да навести къщата и да провери дали всичко е наред. Леля му вече месец беше при дъщеря си да й помага за бебето...
Колата на Лизи свърна след табелата на село Каменци и подскочи жизнерадостно за кой ли път, когато успешно премина през поредната дупка на пътя. Кафето в стомаха й се разплиска, заплашвайки да се върне, откъдето е дошло. Шосето пък криволичеше спокойно пред нея и сякаш й намигаше с тези свои очи ямки...
Петък е, пет часа и пет минути. С колегите Алекс и Лия отиваме в близкото барче да се почерпим. После те ще се отдадат на нощния си живот, а аз на семейното си щастие. По традиция в барчето обогатяваме професионалния си опит с най-интересните случки от седмицата, а сметката на победителя се плаща от останалите...
