В началото на март мъглите над Балкана се разкъсаха и слънцето напече безцветните покриви на къщите и кооперациите. Излинялата река затече сякаш по-бързо край укрепения със зидария бряг, край старите къщи с покриви, покрити с плочи, под двата нови бетоновоциментови моста.
Стоян Велев седеше пред телевизора онемял. Не че не бе свикнал да мълчи, тук, в затънтеното планинско село, през есента и зимата нямаше никой. То и през лятото селото пустееше, идваха си едва десетина души, но все пак...
Животът беше футбол и футболът се състоеше в чакане. Чакахме да продадем голмайстора ни, за да закърпим бюджета. Чакахме по-добри дни, по-добри резултати. Чакахме някой ден да излезем от трета дивизия. За целта ходехме по врачки. Палехме свещи. Носехме амулети. Фланелката на “Атлетико” ...
Не си спомням вече колко време пътувам. Пълзях по стръмни скали, толкова горещи, че кожата ми цвърчеше, като парче бекон, хвърлено в тигана с олио. Пълзях из пустини, чийто пясък ме драскаше, и ме караше да мечтая за прохладата на студената вода. Пълзях по ледове, толкова тънки и хлъзгави, че дори мен, Змията, ме беше страх...
Събираше души откакто се помни. Ловът беше в кръвта му. Сенките му бяха дом. Писъците му бяха убежище. Луната огряваше пътя му. Походката му беше самоуверена. Следваше зова на душите. Ето първата. Притаи се в сенките до отворения прозорец и надникна вътре...
Духът на дървото преплиташе и разделяше нишките неуморно. Имаше едни мънички, зелени още. Тях ги докосваше внимателно. Бяха нови. Имаха да учат много. Галеше ги леко с крайчеца на клоните си. Нежно залепваше разкъсванията им със смолата си и ги оставяше да учат, да растат...
