Ловният излет днес бе много специален. Предстоеше да ловувам със самия бай Минко, един от най-опитните ловци в страната. С уважение ловците го наричат “Старшията”, защото името му е неделимо свързано с безброй ловни истории...
Подредила съм си всичко – листите, и химикалките, и джунджурийките. Почти си подредих и мислите. Останалото пиша на хартийки.
Редих ги прилежно в сърцето си, като бутилки в бара за самотници – Коняк до уиски, скоч до бейлис... Изпивах ги на екс. И толкоз.
Неделя е. Дочувам го от нищото. Гласът му чрез дъжда ръми. Отвътре бавно ме разнищва. И почва леко да боли.
Взаимно сякаш с теб се утешаваме с онези (уж случайни) диалози: – При тебе нещо ново за разправяне? – Все още ли си сам? – А ти с кого си?
Такъв е жребият ти. Орисия. Случаен зар. Съдба човешка. Не знам дали си късметлия, или си дръпнал къса клечка.
Ваксинирана съм срещу чара ти. И срещу широките ти рамене. Няма как отново да се хвана. Голяма съм. Не съм дете.
Заседнал си ми в гърлото. Накриво. Затуй е по-добре да млъкна. Да те предъвча още имам сила. Но нямам сила да преглътна.
Здравей, момче, останало във вчера! Сънувах те нощеска и реших да ти припомня старите недели. Да ти напиша най-последния си стих.
Аз няма да се върна никога. И няма ти да ме потърсиш. Останаха след тебе стихове и малко белези от пръстите.
