Завръщане
Сумрак денят започва да гони,
появява се месецът от бронз отлят,
светлините на препускащи вагони
равнината ослепително браздят.
Спира влакът на моята гара,
потегля след кратък престой,
озадачени сте: какво ме кара
да слизам тук в студ и зной.
Вървя възбуден и се питам:
кой лудостта ми ще разбере,
като птица гдето прелитам
без умора от далечното море.
Оставам стъпки в тревите,
очи отправям към Балкана,
над него реят се звездите,
по върховете му се стели светлина.
Знам, мислите ме за луд,
произнасяте ми присъда една и съща,
че напразно съм прахосал труд,
за туй, че построил съм къща,
не по морския бряг, а в полето,
където къпини и щипки цъфтят,
тук, а не край морето
звездите най-ярко блестят.
Тук получих своя живот,
детството свято тук изгря,
тук са костите на моя род,
обич в сърцето ми тук запламтя.