Недей на своя бряг остава
Вали и есенна тъга завързва възел във душата.
Дали от примката боли или защото се събарят
в дървото празните гнезда и са окапали листата?
В мен цяла нощ тъга вали: ръмжи и не заспива нарът.
Приижда мътната вода
в реката: аз не знам къде си?
Сподавя моята тъга
един фалшив рефрен от песен.
Дърветата са без листа
и нощем клон о клон се блъска.
Настъпи, скъпа, есента
с дъжда и хладните му пръски.
Дъждът вали, дъждът вали: вода в реката избуява.
Водата ще ни раздели. Недей на своя бряг остава!
Обител
Не съм роден във град и жител
на никой град не съм
и моята света обител
е онзи селски хълм
със жиците – гердан от птици
и вечният им звън,
тях с прашки детските зеници
замерват и насън.
Не градско жителство аз искам,
а утрото добро
от хълма в ниското да плисне
с потоци от сребро.
Пред мен да тича ловно куче
към пъстрите нивя,
но вместо заек да улуча
главата на змия.