Идейното израстване на лирическия герой в първите стихотворения на Христо Ботев (“Към брата си”, “Делба”, “До моето първо либе”)

Идейното израстване на лирическия герой в първите стихотворения на Христо Ботев (“Към брата си”, “Делба”, “До моето първо либе”)

(литературноинтерактивно съчинение)

В своето творчество Христо Ботев разкрива духовната еволюция на лирическия герой, който осъзнава своето място в обществения живот. Поезията е съкровен израз на преживяванията на човек, който открива смисъла на своя живот в борбата за освобождение на отечеството. Идеята за саможертва като върховен израз на патриотичната нравственост е загатната в първите произведения на Ботев.

Духовното израстване на героя се проследява в “Към брата си”, “До моето първо либе”, “Делба”. Христо Ботев чрез поетични творби разкрива преливането между личностно и обществено. Израснал и възпитан в епохата на Възраждането, големият български поет е еманация на високото духовно развитие на народа ни в епохата на 60-70-те години на ХІХ век. Противопоставяйки се на примиренческата психика, надживявайки робското съзнание, той изповядва борчески дух, непримиримост и свободолюбие. Лирическият аз споделя контрастните чувства, които вълнуват душата му – любов към отечеството и омраза срещу поробителите. Най-достойното и активно човешко поведение е борбата в утвърждаване на прогресивни човешки идеали.

Ако първата отпечатана творба “Майце си” изразява духовната драма на лирическия герой, който е разочарован от действителността и не открива свое естетическо кредо, то другите творби (“Към брата си”, “Делба”) внушават пътя на просветляване на личността. Стихотворението “Към брата си” звучи елегично. В него се преплитат чувства на дълбока тъга и покруса от мъчителното петвековно робство. Несдържан е вопълът на поета:
Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани;
душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани.

Лирическият аз нарича “глупци” всички онези сънародници, които имат примиренческа психика, не възприемат идеята за борба. Той дълбоко страда от отчуждението си сред тях. Метафоричните изрази “огън тлее” и “люти рани” в народнопесенен стил изразяват нестихващата болка на героя от това, че не е разбран. В тази творба е породено чувство на силна принадлежност към отечеството и вярност към неговия завет. Лирическият герой счита за свой дълг да служи на родината активно и пълноценно, а не да се терзае в омраза срещу поробителите. Болката на народа е и негова болка, защото робството е всеобща участ. Дълбокото разочарование е изразено поетично в думите:
Мечти мрачни, мисли бурни
са разпнали душа млада…

Като разпятие е неговата душевност, която търси и не може да намери изход от отчуждението и самотата. Идеята за свобода, която носи в сърцето си, не намира отзвук сред неговите сънародници. “Плач на народа” е метафора на народното страдание, което вълнува и тревожи лирическия герой. Повторението “Никой, никой!” е категоричен израз на болката и гнева на аза от неразбирането му. Вековното робство е метафоризирано в експресивния израз “народен гроб печален”. Погребани са народни мечти и надежди, отхвърлена е всяка идея за борба и свобода. Лирическият аз не открива оптимизъм за бунтовните настроения и свободолюбивите чувства, които го изпълват. Сънародниците му остават глухи за народното страдание, неми за изразяване на протест срещу него. Творбата насочва читателя към нарушената духовна хармония на лирическия аз, който търси противопоставяне на робската психика на народа. В тази творба “брат” се употребява в смисъл на сънародник и съмишленик на прогресивните идеи.

Развитие на идеята на борческо противопоставяне на робството се наблюдава в стихотворението “Делба”, в което лирическият герой открива свой съмишленик. Посветено на приятелството с Любен Каравелов, това стихотворение изразява нескрита радост от духовната близост с просветителя, възрожденеца и революционера. В тази творба се прокрадва идеята за саможертва, която не помрачава тона на стихотворението:
… да изпълним дума заветна –
на смърт, братко, на смърт да вървим!

В поезията на Ботев смъртта е естетизирана, представена е в привлекателен план, защото тя е пътят към свободата и безсмъртието. Борчески патос има в тази творба, която подсказва трънливия път, изминат от родолюбивите народни синове. Тях ги сближават нерадости, несретническа участ в чужбина, но най-важното – високият прогресивен идеал – свобода на отечеството – е естетическо верую и за двамата. Другари по перо, те са близки и по революционни възгледи, поради което тези взаимоотношения са възвишени и благородни. Поетичният талант на Христо Ботев отразява вярно бунтовните настроения на епохата. Той е творец на последното десетилетие преди освобождението на страната.

Своя революционен устрем, своята мечта да се отдаде на благородна и прогресивна мисъл той отразява в едно писмо до свой съвременник (Т. Пеев): “Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите”. Това не е случаен изблик на вътрешна енергия. Тези пламенни думи носят страстна решителност за борба.

В стихотворението “До моето първо либе” умело се преплитат лично и обществено. Лирическият герой надживява личностното, за да се отдаде на всенародна борба, да посвети живота си на народа. Историческата съдба на народа той превръща в своя съдба, в свое естетическо кредо. Интимното и революционното преливат едно в друго, за да се роди патосът на стихотворението “До моето първо либе”. Творбата звучи пределно съкровено, лично изстрадано. Лирическият аз настоява любимата да приеме неговите възгледи. Понятието любов се преосмисля на ново философско и естетическо равнище. Тя означава духовно общуване, интелектуална връзка, в която има общи позиции и гледни точки. Гневно прозвучават първите стихове:
Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова…

Лирическият аз надживява делничното, битийното, неговото съзнание е насочено към прогресивните идеи на епохата, свързано е с историческата съдба на народа. До тази гледна точка се стига след дълбокото изстрадване картината на действителността, след раждане на протест срещу робството. Картината на народното страдание е особено въздействаща:
Чуйш ли как плачат сиромаси?
За тоз глас ми копней душата
и там тегли сърце ранено,
там, де е се с кърви облено.

Метафоричният израз “с кърви облено” внушава ужаса на робството. Лирическият аз се вслушва в страдалческия глас и стоновете на бедните и обезправени хора. Образът на песента има изключително силно въздействие, защото символизира и народната болка, и народния протест:
Чуй как стене гора и шума,
как ечат бури вековни,
как нареждат дума по дума –
приказки за стари времена
и песни за нови теглила…

Шумът на гората е метафоризиран в образ на вековния стон на народа от безправието и насилието. Изразът “нови теглила” внушава безконечността на робството, безизходицата на измъчените и страдащи хора. С нова сила се повтарят беззаконието и своеволията на поробителите. Картината на народното страдание е изобразена, за да внуши гняв и скрит протест срещу безправието:
Запей ми девойко на жалост,
запей как брат брата продава,
как гинат сили и младост,
как плаче сирота вдовица
и как теглят без дом дечица.

Конкретните очертания в робската картина имат съществено значение, защото са насочени пряко към изобразяване на безутешни вдовици и безрадостни дечица. В това време се получава и обезценяване на нравствените ценности – “брат брата продава”. Коварството на робството ражда предателството, с което поетът е непримирим. Кулминационен момент в идейното съдържание на творбата е преобразяването, нравствената метаморфоза:
Сърце ми веч трепти – ще хвръкне,
ще хвръкне, изгоро – свести се!

Народният глагол “свести се” съдържа драмата на преодоляването на робската психика и извисяване над примирието и търпението, за да се родят протестът и бунтовният дух. В своите стихове Ботев воюва срещу всичко старо и ретроградно, което трябва да се отрече, за да се утвърди новото и прогресивното.

Стихотворението “До моето първо либе” е творба, в която се разкрива раждането на ново революционно съзнание. Поетическата картина на революцията е обгърната с романтика. Тя е плод на възторженото въображение на поета:
Там… там буря кърши клонове,
а сабя ги свива не венец,
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец…

В тази романтична картина на революцията се откриват копнежът и въжделението на поета за бъдещето, в което свободата трябва да изгрее. Стихията в природата е метафора на революционното преобразяване на света. Образът на смъртта е естетизиран с оглед нейния смисъл за безсмъртието:
И смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб – сладка почивка…

Лирическият аз достига до висотата на най-прогресивните идеи на епохата. Пътят към свободата минава през саможертвата, затова в привлекателна светлина е обрисувана смъртта. Експресивните сравнения – “смъртта – мила усмивка”, “хладен гроб – сладка почивка” изразяват вярата на поета в безсмъртието, убедеността, че саможертвата не е излишна, а необходима за осъществяване на висш идеал.

По-късните литературни творби на Ботев доказват светлия му оптимизъм за свещения смисъл на борбата. Творчеството на най-пламенния ни поет е дълбоко изразително и актуално и до днес. От дистанцията на времето Ботев изпраща послания за посвещение на отечеството, за пълна всеотдайност на великите идеали на всяка епоха.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.