Когато събрах и подредих статиите в тази книга, се очертаха две ясни тенденции:
Едната – единичните, писани за различни сборници и конференции текстове, сумират интересите, търсенията, тревогите ми, в първото десетилетие на новия век, извън стриктните жанрови ограничения на докторските дисертации и хабилитационните трудове. Тази картина е фрагментарна, както фрагментирани, разхвърляни, неподредени изглеждат и животът, и диренията ни.
Втората – във фрагментираността и хаоса все пак се крие някакъв ред, reason in madness, или най-малкото от дистанцията на едно десетилетие такъв ред може да бъде намерен и от него все пак би могло да се извлече някакъв смисъл.
Смисълът е в опита да се добавят още няколко щрихи към разноликия портрет на българската литература и българската литературоведска мисъл. Смисълът е самотните усилия, в късните часове на нощта и ранните утрини, да бъдат споделени с виртуалната общност на други самотници. Защото заниманията с литература са самотна дейност. Но все пак има (все още) една общност от хора, които се вълнуват от екзотичните въпроси “Какво да правим с литературата?”, “Време ли е да преосмислим официалния литературен канон?”, “Защо 1910-та се оказва прагова за Яворовата поезия?”, “Къде свършват границите на регионалното и къде започват границите на националното в поезията?” и т.н. и т.н. Въпроси, изглеждащи наивни, ахронични, наистина екзотични, на фона на “нуждите на пазара и бизнеса”, на “печалбите на всяка цена, тук и сега”, на фона на агресивния ежедневен, политически и медиен език – език, забравил или никога ненаучил, че словото е преди всичко дълг и отговорност.
Към дълга и отговорността е вгледана тази книга – дълга и отговорността пред литературата, която отваря врати към светове, в които без нея никога няма да влезем, чрез която бихме могли да осмислим нашето “вчера”, за да разберем нашето “днес” и да провидим нашето “утре” и чрез чиито “езици” можем да се докоснем до общочовешкото, до универсалното, до “свръхземните въпроси, що никой век не разреши”.
Авторът