Металитературно

Металитературно
(Наблюдения върху писателя и писането в българската художествена литература)

--------------

Терминът „металитература” се отнася до всички онези елементи в художествената творба, които насочват вниманието върху самата нея и системно се занимават с различните ѝ аспекти, тоест върху статута ѝ като произведение на изкуството, превръщайки литературата в обект на художествено изображение. В този смисъл металитературни прояви има във всяко произведение, което описва, коментира или анализира самото себе си, друга творба или литературните конвенции изобщо. Макар изследователите да отнасят налагането на термина в практиката на литературната наука след втората половина на ХХ в., основно във връзка с произведенията на модернизма и най-вече на постмодернизма, металитературни елементи се откриват още от възникването на словесното изкуство. Като най-типични примери за металитературност до постмодернизма се сочат „Одисея”, „Кентърбърийски разкази”, „Дон Кихот”, „Тристръм Шенди”, „Мъртви души”... списъкът може спокойно да бъде продължен, доколкото металитературността, тоест превръщането на литературата в художествен факт вътре в творбата, е проява на нейния стремеж към самоосъзнаване, саморефлексия, самопознание и самооценка, на усилието ѝ да разбере сама себе си и собствената си същност.

Терминът покрива широк кръг от превърнати в художествен факт проявления и похвати за тяхното изображение: литературните конвенции, връзката и отношението между художествена и обективна реалност, литературните институции, езика на художествената творба, фигурата на автора в различни аспекти на отношенията автор–герой, автор–общество, автор–критик и пр.

Приема се, че металитературни прояви има в произведенията, в които:

– Героят е писател или поет, който създава художествена творба.

– Произведение, в което героите имат съзнание, че са герои на произведението или е налице съпоставянето на измислени герои и реални личности, както и привличането като герои на редактори, критици, издатели.

– Произведение, в което преднамерено и целенасочено разказвачът се представя за негов автор.

– Произведение, в което съзнателно и целенасочено се търси общуване с читателя.

– Произведение, което съдържа друго произведение.

– Произведение, което препраща към предишни творби на автора.

– Произведението се занимава със собствените си повествователни стратегии, с жанровите, композиционните и други свои характеристики (заглавие, подзаглавие, герои, сюжет и др.), както и с изобразителните си похвати.

– Произведение, в чийто текст са включени „външни” елементи като предговори, послеслови, реклами, съобщения и др., както и рамкирането на текста.

– Произведение, което съдържа бележки под линия, в които се коментира самото произведение.

Систематизираните дотук особености не изчерпват богатата гама от проявления на металитературното в художествената творба, а само набелязват най-често срещаните му прояви.

Обобщавайки най-типичното за това, което разбираме под „металитератера”, Никола Георгиев посочва:

„... литературната творба много често включва в себе си и един – художествено условен – самонаблюдателен пласт. В него експлицитно се назовава това, което върши творбата [...], в него се назовава типът или „жанрът” на творбата [...], в него се наблюдава развитието на изказа и подборът между различните възможности [...]. В този пласт се говори за обстоятелствата, съпътствуващи създаването на творбата [...], в този пласт се говори за природата, възможностите и целите на изкуството [...].

Всички те са текст относно друг текст, спрямо който те застават надредно и..., спрямо който те все пак са част, а не самостоятелен текст. [...]

Противоречието между надреден („мета”) и съреден текст, между речев акт и речев жест е повсеместно разпространено, но в художествената литература то действува със своеобразни функции, защото е в контекст, чиито съставки са раздвоени между собствения си смисъл и трансфункционалната си подчиненост спрямо другите съставки и спрямо цялото, творбата, и защото самата художественост е раздвоена между своята вътрешнотекстова затвореност и метатекстова и битийна отвореност. [...]

Литературното изследване е в някаква степен метатекст, а изразяваните в художествената творба възгледи „pro domo sua” са раздвоени между надредност и съредност, между цел сами за себе си и средство за изграждане на творба, която не е и „по дефиниция”, т.е. по законите на текста не може да бъде тъждествена с тях. С художествените възгледи творбата борави, създавайки художествен резултат, нетъждествен с тези възгледи!” 

В настоящото изследване авторката споделя своите наблюдения върху различни прояви на металитературност в българската художествена литература от края на Възраждането до средата на 80-те години на ХХ век. Избраният период е свързан с наличието на предпоставки заниманията на литературата със самата себе си да станат възможни като системен художествен факт – достатъчни по обем, жанрово разнообразие и художествени качества (при цялата условност на подобно определение) текстове, интезивен литературен живот, периодичен печат, професионална критика, читатели с ако не изцяло формиран, то поне с формиращ се усет за художествена условност.

Без да има претенции за пълнота и изчерпателност, текстът се съсредоточава около няколко основни момента в художествените рефлексии на българската литература върху самата себе си.

Първата част представя и обобщава трансформациите във вижданията за ролята на поезията и мисията на поета от Късното възраждане до налагането на индивидуализма в българската поезия. Основен акцент, в съпоставителен план с предходната традиция и последвалите явления, е поставен върху претворените в художествени факти Вазови виждания за поезията в контекста на противопоставянията ценност–антиценност, тленност–нетленност, за отношението между поета и обществото, както и за ранните прояви на индивидуализма в творчеството му от 80-те години на ХІХ век, доколкото Вазовата фигура е преходна – между възрожденската и следосвобожденската литература, средищна за развойните процеси и профетично-изпреварваща първите прояви на българския модернизъм.

Втората част проследява някои негативни страни на творчеството – плагиатството и криптомнезията като негова разновидност, графоманията и други патологични прояви, условията за тяхната поява и спецификата на интерпертацията им в прозата.

Третата част е съсредоточена около институционалните фигури на литературата – автор, критик, редактор, издател, както и средищата на литературния живот, конфликтите между представителите на различни литературни направления, литературните нрави, и начина, по който те биват интерпретирани в редица творби от края на ХІХ до средата на 80-те години на ХХ век. Обект на особено внимание е отношението/разминаването/сблъсъкът между авторската и критическата фигура и функция, доколкото критиката би могла да се определи като Свръхаза на литературата, тъй като има оценъчен и най-вече нормозадаващ характер, а металитературните проявления в художествения текст изразяват авторовото отношение към критическата функция, тоест играят ролята на съзнаващия Аз, чиято самооценка влиза в противоречие със свръхазовите норми, изисквания и претенции. Особено важен момент в тази част е анализирането на начините, по които художествените текстове – особено интезивно през 30-те, както и през и 70-те и 80-те години на ХХ в.– подлагат на изпитание и преразглеждане конвенциите на литературата, природата на художествената условност, разколебават позициите на автор и герой, на традиционния тип повествуване, надникват в „светая светих” на творческия процес, „оголвайки” неговите техники и избори, забавляват се с езика, с жанровете, с тематиката, проблематиката и устойчивите мотиви на българската литература, с обществената оценка за нея, превръщайки повествованието в дръзка, забавна, автоиронична, гротесково-пародийна, сатирично-саркастична игра. Тези явления, особено характерни за творчеството на Йордан Радичков, подготвят почвата за новите, определяни най-общо като постмодерни, тенденции в българската литература от 90-те години на ХХ век.

Авторът