Женският глас на историята. Българският исторически роман и жените авторки

В Бургас рядко се появяват книги с такъв аналитичен потенциал: изкушавам се да нарека текста на София Ангелова – Дамянова “сериозно научно изследване”, но спирам порива си щом погледна заглавието – не е ли то подривно, препращащо ме към твърдите (мъжки) класификатори…

Та нали точно това й липсва на историята – женският глас, присъствието на жената. Историята, големият наратив, е мъжко дело, епична работа на Велики мъже. И ако се появяват понякога и по някоя жена (като Жана д’Арк, Жорж Санд), то тя трябва да бъде преоблечена като мъж (маскулизирана). На жената се разрешава да бъде спътник, но не и водач. Жената е негърът на културата, по същество “фалогоцентрична”… С течение на вековете патриархалната цивилизация е изработила перфидни механизми за контрол и изключване на жените от публичния живот, свела ги до нишата на “добитъка”; жената има разменна стойност (зестра), а дори и на подсъзнателно ниво Фройд й предписва “мъка по фалоса”, своеобразния ужас на момичето, откриващо различието, празнотата на една утроба… Но 20-ти век се усъмни в големите разкази (Джойс пародира мита за Одисей, Вирджиния Уулф го “допълва”, създавайки “женското писмо”, откривайки цял един непознат материк от женска чувствителност, реабилитирайки лесбийството като своеобразен протест срещу мъжката доминация… (Разбира се, суфражетското движение изигра основна роля за правата на жените, но струва ми се, че София Ангелова не си е поставила за задача да пише история на феминистичния екстремизъм, измислил клишето, че мъжът бил в криза… тя се насочва към семиотичното ниво – как жената използва и феминизира мъжките похвати в литературата и в частност в българската литература и по-специално историческия роман, където жените-авторки определено имат успехи (Фани Попова-Мутафова, Вера Мутафчиева).

Отбелязана е тоталната липса на жената в българските историографски текстове. После авторката се спира върху творчеството на Фани Попова-Мутафова и Вера Мутафчиева и го анализира в главата “Владетелят и неговите дъщери”.

По-нататък авторката разработва главата “Изпитанията на женското”, като разглежда произведенията на друга изтъкната писателка Яна Язова. Може би щеше да бъде интересна една съпоставка с постмодерните български романистки, които бележат бум след 2000-та в романа…

Като цяло книгата е интригуващо и обогатяващо четиво. Оформлението дължим на бургаското издателство “Либра Скорп”.

Иван Сухиванов
в-к “Черноморски фар”, бр.5 (4410), 07.01.2005 г.