“Път през годините”: факт и фикция

“Път през годините”: факт и фикция

“Рецептивната теория подпомогна изясняването на това защо и как един и същ литературен текст може да значи различни неща за различни хора в различни времена”.[1] В тази връзка обаче питаме защо произведения като “Път през годините” продължаваме да четем предимно като “литература”, а не като историографско четиво… Коя е тази предзададеност в текста, която активира усещането ни за “свят”, реконструира (консервира) изветрелия социоконтекст, изпълва ни с носталгия по преживяното… (неща все характерни за литературата). Изглежда това е фикцията.

Ако приемем, че “литературният жанр” е конвенция, указваща мястото на срещата с текста в полето на литературността и матрица, в която по специфичен (но очакван) начин се излива амалгамата на въображаемото и фактическото, то как стоят нещата при “гранични жанрове” като художествения мемоар, където всяко разколебаване в достоверността е пагубно? И това разколебаване иде тъкмо от “художествеността” на текста, защото “една литературна творба не е документален отчет относно нещо съществувало или съществуващо… тя внася в света нещо, което не е съществувало дотогава и което най-малкото следва да се квалифицира като виртуална реалност”.[2] Ето как “постулира” реалността на разказаното Константин Константинов: “За нас, които следим стъпка по стъпка съдбовния кръговрат на годините, действителността е само една: оная, за която разказваме!”, т.е. оная, която измисляме. По-нататък К. Константинов доуточнява коментирайки едно изказване на Луи Арагон: “Обяснението на фактите от миналото чрез фактите на настоящето винаги ме е ядосвало. Аз се опитах да виждам нещата така, като че съм живял тогава, а не като човек, който живее днес…” Ако това е казано за един исторически роман (“Страстната седмица”), дето въображението създава действителността, сто пъти по-вярно е за мемоари, писани от съвременник на епохата.[3]

Но ако К. Константинов съзнава сложността на задачата си като мемоарист, чийто авторска интенция и симулирана от желанието да възкреси “духовната ситуация” на епохата, то съзнава ли, че изисква от евентуалния читател непомерно усилие: да вярва на написаното именно защото то е “добра литература”. Или както казва Борхес: “Авторът ни предлага една игра са символи, организирани без съмнение строго, но чието евентуално съживяване остава на наш гръб”. Т.е. възниква съмнение що за “действителност” ни предлага авторът.

Съотнесеността на “летописа” с история като че ли се взима за достатъчно основание за достоверност, но тук бихме могли да възразим по още един пункт: летописът като “сказ”, т.е. неговата наситеност с епически изкусности, които трудно могат да бъдат отграничени от сюжета (Кроче); или с други думи: психологизиране, съчиняване, обстоятелствено измисляне. Фигурата на разказвача, която открояваме в “Път през годините” е на романист, друг е въпроса дали К. Константинов съзнава това или е “оставил” нещата на въображението на читателя, който поема ролята на пророк, взрян в миналото, чийто хронотоп авторът майсторски фокусира сред нас… чрез собствената си памет. Тоест светът на миналото, за който свидетелства “паметта” на автора е отново въпрос на доверие. И ако за К. Константинов паметта е възможност да “присъстваме с двойно съществувание – днешното и някогашното”, то за читателя е фикция. Защото “миналото” може да присъства във вечността само като литература, защото литературата е единствената религия, способна да възкресява светове – като ги измисля…

Портретуването, наблягането на народопсихологичното, на литературния бит “през годините” приляга повече на романа. Не се ли приплъзва К. Константинов (несъзнателно може би) към една представа за “успешни” книги в читателското съзнание, книги като “Записките” на З. Стоянов, “Строители на съвременна България” и т.н.

Налагането на една такава представа за българския роман, в който “документалното” преобладава, в която автобиографичният архетип е онзи успешен модус на изграждане на героя и в крайна сметка си има установена група читатели с трайно усвоени навици за “среща” с литературната творба битуваща в такава форма. Или “романното” в смисъла, в който го вижда Унамуно, за българския читател е именно това: историография, мемоар и т.н. като част от големия фикшън – Историята. В този смисъл бигме могли да четем “Житието” на Софроний като първият български роман. Бихме прибавили още книги като “Видрица”, “Пътуване през делника” на Б. Райнов, та до постмодерния “Естествен роман” на Г. Господинов, където обаче конспирацията между постмодерен писател – постмодерен читател е достатъчно разколебана за да се прибягва до “класическите” методи на мистификация…

Другата “линия” романи воглаве с “Под игото” и “дилетантски” боравещи с фикцията, с която българският писател винаги има проблеми, неспособността му да създаде усещане за “свят” все повече ще излинява в читателското съзнание и ще бъде “осъдена” да бъде четена пак чрез историческото, въпреки разните формални литературоведски опитности, възникващи в хода на литературната история.

“Път през годините” запазва своето значение за литературата само, ако бъде четен по посочения начин. Така и жанровото му определяне като “художествен мемоар” не трябва да се разбира като оксиморон, бележещ разрив в читателското очакване за адекватна форма на съществуване на българския роман – без значение дали авторът го осъзнава, парадира или ползва като канон…

--------------------

[1] Волфганг Изер, “Рецептивната теория: поглед назад”, в. “Култура”, бр.9, 1999.

[2] Пак там.

[3] Константин Константинов, “Път през годините”. В статията се прави опит в художествения мемоар “Път през годините” от Константин Константинов да се открият ония елементи, които биха ни позволили да четем мемоара като роман, т.е. като нещо “доизмислено”, което влиза в противоречие с изискванията на документалната проза.

--------------------

Публ. в “Ходове на въображението”, Бургас, 2009.