Драмата на човека и времето в “Тютюн” от Димитър Димов

Драмата на човека и времето в “Тютюн” от Димитър Димов

(есе)

Романът “Тютюн” отразява реалистично социалните проблеми на времето от три десетилетия след 20-те години на ХХ век. Това е време на конфликти между социално богатите и социално бедните. Има експлоатация на труда на работниците, производствените отношения пораждат драмата на човека в тази епоха. И тъй като всеки човек е в активно отношение със социалните процеси, той отразява тяхното развитие. Надига се недоволството у социално ограбените, обезправени хора, поради което избухват стачки, бунтове. Това художествено е пресъздадено в романа “Тютюн” чрез характерни и типични за епохата герои.

Проекцията на драмата на човека и времето се открива в развитието и съзряването на Борис Морев и Ирина. Осезателно се чувства тази драма и у Лила, Шишко, Спасуна, Динко, героите, които се борят за преустройство и преструктуриране на обществото, стават изразители на общото недоволство на работниците от тютюневата фабрика и вярват в идеята за създаване на нов хуманен строй. Конфронтацията между олигарсите на “Никотиана” и изразителите на народното недоволство е голяма. Тя навлиза и в личните отношения между героите. Неестествено е обаче абсолютизирането на идеята за комунистическия строй, защото тя превръща героите единствено във войници на партията, лишавайки ги от човешки облик.

Драмата на времето е проектирана още в младите герои Борис и Ирина, които са от бедни семейства и познават добре недоимъка, лишенията, мизерията. Борис вижда, че в семейството на Редингота, гимназиалния учител по латински, трудно се удовлетворяват нуждите на трите пораснали деца – Стефан, Борис, Павел. Той е човекът, който не желае да живее в заеми, едва да свързва двата края, когато има интелект и характер, за да живее по-добре. Не е случайно, че целта за власт и богатство той преследва така настойчиво. Ирина е дъщеря на стражаря Чакъра, чието семейство също живее сравнително трудно и тя мечтае за лекарска професия, за живот в обезпечена и сигурна среда. Упоритостта, любознателността и интелекта й, й дават възможност да учи в София и да постигне мечтите си.

Драмата на времето е отбелязана и в нещастната съдба на хилядите тютюноработници в складовете на Никотиана, които бавно умират от излъчващата се отрова. Болните от туберкулоза са най-засегнатите от социалната несправедливост на времето, защото те заплащат с живота си нечовешките условия на работа в тютюневите фабрики. Те дори ме могат да се докоснат до живота на тютюневите магнати от “Никотиана”.

Спасуна например си мисли, че тя никога не е танцувала в тържествена и топла зала, облечена в красива рокля, когато навън е студено и неуютно. Лила съзнателно се обрича на лишения, тя мрази света на богатите, презира го с цялата си душа и мечтае за свят на социално равенство. Идеята за партията обаче толкова е обсебила съзнанието й, че понякога тя загубва човешкия си облик. Праволинейна и прекалено съзнателна, тя не изпитва колебанията, съмненията, тревогите на чувствителната Ирина. Шишко стига дотам, че казва на дъщеря си: “Ти не си моя дъщеря, ти си дъщеря на партията!”. Това обезличаване е продукт на съзнателно насажданата идея за безпогрешността на линията на партията.

Комунистическото ядро в тютюневите фабрики организира недоволството на работниците и подготвя стачката. Това е възможно, когато се въвежда модернизиране на производството с въвеждането на тонгата и много работници остават без работа. В безредиците по време на стачката умира полицейският стражар Чакъра, което поражда болка у Ирина, но и съзнанието, че светът на “Никотиана”, на Борис е причина за смъртта на баща й. Така двата паралелни враждуващи свята се сблъскват в съзнанието на Ирина, която разбира, че драмата на времето се е превърнала в нейна лична драма. Тя отдавна мрази света на олигарсите, света на “Никотиана”, но няма сили да се откъсне от него.

В борбата между двата враждуващи свята се дават много жертви. Едни хора плащат с живота си, а други – с разочарования, душевно изпепеляване и порок. Борис тръгва по пътя на порока, защото това е най-лесният начин за спасение от терзанията. Ирина приема безпътния живот и въпреки че съзнава опорочаването си, не се отказва от него.

От позицията на моралист и психолог Димов жестоко критикува и обвинява своите герои. Той не търси причините във времето, а в техните катастрофични характери. Писателят е склонен да приеме и защити съдбите на всички, станали жертва на несправедливи производствени отношения. Смъртта на Динко, водачът на стачката в тютюневата фабрика, командирът на партизанския отряд, е представена различно от тази на Борис Морев. Динко умира като човек, изживял достойно живота си, посветил се на справедлива кауза, а Борис Морев умира като напълно излишен и изхабен човек. Така се доказва идеята, че както живее човекът, така и умира, с красива или очаквана от другите смърт.

Ирина умира достойно, защото очаква самоубийствената й смърт да спаси поне част от гордостта, която е запазила до последния си миг. Осъзнала, че животът й принадлежи на миналото, тя не намира сили да живее в бъдещето, когато превратът на партизаните е извършен и тя и нейният свят трябва да поемат отговорността за грешките си.

Конфликтът на времето се отразява в характерите и живота на героите. Те не могат да живеят вън от обстоятелствата, от проблемите на епохата. Реалистичното и психологически вярно пресъздаване на живота от средните десетилетия на ХХ век прави романа екзистенциален.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.