Огледалото

Огледалото

(Разказ)

Най-хубава ме оглежда това огледало. Точно каквато съм си. С нагънатите клепачи. И двойната гушка. Ще взема да си я патентовам. И все пак трябва да поотслабна. Тая спасителна възглавничка на шкембенцето и под цял бански си личи. Ама пък имам дълги крака. Е, малко дебелички...

Наниза на показалеца халката на ключодържателя и тръгна към плажа. Юлското небе полека се налива с мрак. Изцедена луна виси ниско над покривите. Изстискала се е върху деня, да го охлади. Последния от трите врели дни. Следи от пръсти личат по стопения седефен сърп.

Дано никой не си разхожда кучето тази вечер. Вчерашното беше отврат. Шари мокро, отъркаляно в пясък, бута се във всеки срещнат. Не че имаше много хора. Само четири освен мене. И едни ученици. А днес май всички са уморени.

Беше запалила колегите да ходят на вечерно къпане. Кой когато му се прииска. Ако му се прииска да изтърси от съзнанието си офиса с полуработещите климатици. Само да знаете какво е – цял ден слънцето е топлило водата и вечер е вълшебна. Никакво джакузи не може да й излезе насреща.

Остави старата хавлиена рокля върху чехлите. Барът със слонове по издутите възглавници излива по пясъка кофи музика с цветни петна. В съседните капанчета идеално обли бели глобуси мълчаливо осветяват чиниите на вечерящите. Прибоят дърпа коленете й. Запълзя навътре по мекото дъно. Заплува кучешката, после бруст.

Шумно пляскане я накара да извърне глава.

– Ти към Крим ли си се запътила?

Я! Кой се сетил да плажува нощем! Този път е сам.

– Може и там да се отбия. На Мичи не й ли се идваше?

Зави към брега. Дъното вече бягаше изпод краката й.

– Седна да чете новите книги. Накупи пет-шест от фестивала.

– На тебе не ти ли се чете?

Полюшва се заедно с вълните. Стои близо до нея. Много близо. Защо напоследък все такива очи ме привличат. Отмества поглед. Мислиш ли, че не знам с колко години съм те изпреварила...

– Водата е много топла.

Гласът му дойде плътно зад гърба й. Ей, човек, какво правиш? Не й стигна дъх да го изрече. Извърна глава. Вече не се усмихва. Ръцете му се плъзват под банския й.

Горещниците са го хванали. А утре цялата ще бъда в червени петна.

– Мислиш ли... че е... разумно...

Думите излизат с мъка, грапави.

– Никой не вижда. Никой не знае.

Смислен мъжки аргумент. Трябва да се дръпне. Веднага.

– Ти май ме взе за Мадона. Или за Шарън Стоун.

Гласът й още леко трепери.

– А не си ли?

– На тая светлина може някой да се излъже.

Още не помръдва. Ще се схване да стои така извита назад. Под невидимия му поглед водата започва да пари.

– Шарън Стоун си.

Как да го стресне...

– Гледай само да се разчуе! – гърлото й стърже. – На мене ще ми кажат “браво”, а на тебе – “как можа”.

– Много говориш.

Дори вода вече няма помежду им. Какво те прихвана, човеко?

– Престани!

Още няма сили да го отдели от себе си. Колко време мина, откакто...

Всеки мъж във всеки момент изневерява на някоя жена, независимо дали го знае. А той сега го знае...

– Много говориш.

Да става каквото ще.

Притисна длани върху ръцете му.

Водата заклокочи.

* * *

Това огледало не е моето. Аз къде съм? Нищо не виждам. Само едни крака. Ужасно пари. Какво е това? Роклята пада на пода. Огромни червени петна. Едно върху друго. Длани и разперени пръсти. Нищо друго. Усеща странна лекота. Погледът слиза надолу. Няма я. Никаква спасителна възглавничка. Не може да бъде. Погледът се качва нагоре. И никаква гушка. Нито една. Не, това е от светлината. Извръща се настрани. Погледът не изпуска отражението. Не, не е от светлината.

Няма нагънати клепачи. Само едни очи невиждащо се взират някъде отвъд огледалото.