Вдовишко хоро
Посекли мъжете в онази джамия...
В косите на баба блестяло сребро.
Тя, заедно с другите, с тъмна шамия
танцувала тежко вдовишко хоро.
Хорото безмълвно се виело в двора.
Османците нагло раздавали хляб.
Два рога от месец висели отгоре,
а нямало още дори и обяд.
Жените-вдовици пристъпяли тъжно.
И всяка скърбяла за своя юнак.
За баба тогава в светата окръжност
се спуснал завинаги черният мрак.
Години, години са много изтекли.
И баба отдавна е в калния гроб.
Но тя оттогава и мен е зарекла:
„Бъди, дъще, мъртва, но никога роб!
Бъди, дъще, горда, не скланяй главата,
пред чужди поганци не сторвай поклон!”
В ума ми и днес са на баба словата –
един исторически мъдър закон.
---------------------
Безгласен вик
Народът ни, от Бог помазан,
си има букви и език,
с които изживява казън
в един-едничък стихнал вик.
Най-многолетната държава
с историята на жена,
която помни светла слава
и тъмни робски времена
сега живее в тежка криза,
подлага и Европа крак.
Все не успява да излиза
от бездуховния си мрак.
Българийо, страна неземна,
откраднато парченце рай!
В теб чувстваме се безполезни,
в очакване на своя край.
Дали след петдесет години
ще има български език?
О, моя страдаща родино,
надаваща безгласен вик!
---------------------
Стих, породен след разговор в кръчмата
Чужди пътища, чужди земи,
с чуждо слънце над чужди родини.
Скита странник, навързал злини
месец-два, после много години.
И го тегли, и дърпа назад
ярък спомен, макар меланхолен.
Че животът и тука е ад,
единици живеят охолно.
Зле са нашите майки, бащи.
Нямат бъдеще свидните рожби.
Скрит трибагреник гòрко плющи
отброявайки дните ни сложни.
Докога, Господин Премиер,
ще износваме старите ризи?
Само тук и по наш маниер
преобърнахме прехода в криза.
Революция нежна разби
и превърна целта ни в съмнение.
И стовари вагони съдби
върху моето поколение.
---------------------
Публ. в литературен алманах “Маскарад”, Чикаго-Бургас, 2015.