Реквием за облака
На Йовчо Петков, разстрелян през 1942 г.
Подгонен не от вятъра, а може би
от своето призвание да носи дъжд,
той тръгна потъмнял и разтревожен,
готов да се изсипе изведнъж.
Небето бе от кремък и по него
звънтяха твърдо стъпките му – мълнии.
Една дълбока тишина полегна,
която никой не смути задълго.
Но трясна изстрел изведнъж и тихо
отпусна рамо той и полетя към бездната...
Не, не заплака! И не се усмихна.
Валеше дъжд и просто беше весело.
Валеше дъжд, а облакът издъхваше,
отдаден на треви и на дървета.
Бе весело – там, зад дъгата кървава,
внезапно просветляваше небето.
-------------
Публ. в “Поети, влюбени в морето”, Антология поезия, Бургас, 2010.
-------------