Баладата на чернобрадия исполин

Баладата на чернобрадия исполин

Лампадите догарят в поглед вечен
съня от сладоледената вечер
на дни, които с теб необратимо
забравихме на масата на “Аморино”
пред St. George на Рона с нежна рима,
потопена в лодката незрима;
смехът на слънцето над Notre Dame
сред беседките разкошни на Адам;
баладата лирична за делата им –
на Рим, Милано, Черколе недоловим
премахна сянката за зримия ми стих.
Вторник от фонтана бартолдиев пих
черни струни в сладък дъх и ще загина
от вярната ръка на домакиня.
Пред летния фенер започнах тази рима,
привършвам я в следобедния чай
сред лятна буря в стар окай,
следа на гняв осмян и самота
и теб погледнах, Анджела.