* * *
Хендрикс
През 1973 бях на 12, когато поразен чух за първи път китарата на Джими Хендрикс... ама не по българско радио, по което освен Шумете дебри и балкани и Гюрга Пенджурова, пускаха и родна естрада. Ние слушахме рок обаче – по предаването „Метроном“ на румънската секция на радио Свободна Европа. Емисията се заглушаваше от нашите соцретланслатори, така че звукът чезнеше, ВЕФът пращеше неистово, но все пак успявахме да чуем каквото трябва и да усетим огъня, както казва заклейменият тогава като идеолог на фашизма Ницше... Метрономът се излъчваше всяка събота от 14 до 18 часа.
През ум не ми е минавало, че след пет години ще се сдобия с истинска електрическа китара (Орфей, с три адаптера, за която спестявах от закуски две години. Ходех всеки ден да я съзерцавам в музикалния магазин на „Девети септември“), тъй като свиренето ми изглеждаше непостижима божествена дейност, да не говорим за солата на Джими.
Никъде не можех да намеря информация за Хендрикс обаче. Не че е нямало, но не знаех къде да търся. По-късно разбрах, че сп. „Младеж“ е публикувало в музикалната си рубрика текстове за западни групи (естествено представени като подривни за гниещия капитализъм).
Звукът от солокитара ме разтърсваше, и ме измъкваше извън пошлия и скучен провинциален бит. Ходех като замаян по бургаските улици и си тананиках солата на Блекмор и Джими Пейдж, но това по-късно... Преди да достигна до тях първият беше Хендрикс. Представях си го като бял пич с дълга коса и бакембарди...
Един ден, о, чудо! – на павилиончето в парка на квартала, зад Военна болница – виждам зад стъклото виси на закачалка бяла фланелка с щампован образ на дългокос пич. Джими Хендрикс! Няма кой да е друг... Фланелката струваше няколко лева. Нямах толкова пари – бяхме на квартира, майка ми работеше нископлатена работа и се стараех да не я натоварвам с излишни разходи, и без това понякога и гладувахме. На връщане от училище минавах през парка и хвърлях по едно око на фланелката. Мечтаех да я навлека и ако можеше и едни джинси, ама отде толкова пари...
Един ден обаче заварих у дома вуйчо ми Митко, който се бе завърнал от гурбет от Коми и приказва ли, приказва...
„Какво четеш сега, Ванко?“ – попита ме вуйчо, който си беше буден тип, но останал без образование. „Джек Лондон чета“ – смотолевих, щото по това време бях доста срамежлив. „Браво! Джек Лондон значи... чел съм всичко от него, работник е бил... умрял е под едно дърво на река Меконг.“ „Река Юкон“ – помислих си, но премълчах. И без това непрекъснато по новините ни говореха за Виетнам... Вуйчо ми пъхна в ръката синкава банкнота – мярнах образа на Георги Димитров – 10 лева. Кварталът ни се казваше също Георги Димитров. Механотеникумът, в който тъкмо ме бяха приели в специалност „Корабостроене“, и той Георги Димитров... Но този път героят от Лайпциг ми стопли сърцето. Хукнах към павилиончето. Продавачката тъкмо заключваше. „Ще може ли фланелката“ – посочих ѝ през стъклото. Тя се усмихна, явно ме бе запомнила.
Върнах се на бегом у дома. Вуйчо излизаше, доста почерпен. „Какво си купи, Ванко?“ – усмихна се хитро той. Разгърнах фланелката. „Знаеш ли кой е този?“ – попита вуйчо. Замълчах почти обидено. „Че Гевара, мойто момче, Че Гевара.“
---------------