Величие

Тишина. Същинска нирвана. Дори автомобилите на улицата бяха притихнали. Аулата тръпнеше в очакване на последните му думи.

Знанието беше зад ъгъла, ала професорът отлагаше неговото представяне на публиката. Усещаше как умовете пред него трескаво изграждат предполагаемия му образ, но достигат до заключението, че задачата е отвъд възможностите им. Жаждата на интелекта беше почти неутолима. Почти.

Бавно се обърна към черната дъска. Взе показалката и надзърна към студентите от първия ред – статуи от плът и кръв, замръзнали пред величието на науката. Намести очилата и се доближи до края на изписваната в продължение на двайсет минути формула. Облечената в цифри магия на физиката бе пред очите му, но се направи, че я търси, за да погъделичка още малко любопитството на младежите зад себе си.

Показалката се вдигна. Аулата беше пред експлозия.

В този миг нещо извибрира в джоба му, изпълвайки тишината в замлъкналата зала като циркуляр в неделна утрин. Опитният лектор побърза да посочи цифрите на дъската, но мигът си бе отишъл. Ръкоплясканията бяха вяли. Лекцията бе приключила, клаксоните отвън пак станаха отчетливи и първите студенти се втурнаха към поредния купон. Обичайната шепа отличници го наобиколиха, но целта му беше друга. Отвъд малкия кръг от досадни зубъри бе изгубено поредното поколение.

Отървал се от очилатите натегачи, професорът си събра нещата и тръгна към колата. По коридорите подбра Камен, който задяваше дваж по-млада от него брюнетка. Шофьорът, назначен от университета в София да го кара и връща от Пловдивската алма матер, подбели очи, но нямаше избор освен да настигне намусения си началник.

Едва когато се настани на задната седалка, професорът извади от джоба си вибриращата гадинка, както сам я наричаше. В това време Камен потегли с ругатни от претъпкания паркинг и се натика в пловдивския трафик. Разколебан към кого измежду телефона и шофьора да насочи гнева си, професорът накрая надяна очилата за близко виждане и се взря в ослепителния екран в дланта си. След кратко мазане с показалец последва въздишка, после пак мазане и почукване по дисплея. Той се отдръпна от изстрелялото жълта светлина кратко съобщение, упоменаващо покачването на ежемесечната му такса заради “промяна в общите условия”.

Професорът се наведе към Камен и избоботи с гръмовния си лекторски глас:

– Трябва да се отбием на едно място!

Камен, притиснат от кредити бивш журналист в списание, се бе съгласил да принизи своята особа до добре платената роля на лично кученце на именития професор Сомлев. Затова търпеливо преглътна факта, че отново ще пропусне Локо-то по телевизията и подаде мигач.

– Не съм се съгласявал на нищо такова!

Камен причисли възклицанието на Сомлев към групата “възмутени”. Ползваше ги както генералите високия си чин – само за предупреждение.

– Когато сте подписали договора, вие автоматично сте се съгласили с общите ни условия – монотонният глас на момчето срещу професора беше способен да приспи и бясно куче.

– Слушай, момченце: провалихте ми лекцията с тези идиотски съобщения! Искам си старата тарифа! – Камен забеляза, че Сомлев включи двуметровия си ръст в битката с дребничкия консултант, засенчвайки бюрото му.

Пъпчасалият младеж забучи пръст в извънредно дребни букви на края на голям лист хартия. Сомлев сграбчи документа и го запрати към витрината с последния модел айфон.

– Нито си ми на годините, нито на акъла... – Тирадата започна. Камен с тъга погледна часовника си.

– Нищо не мога да направя, господине! Но ако искате да ви предложа нов план...

С тези думи младежът знаеше, че стъпва на мина, но ни най-малко не показа притеснение от този факт. Избухването на зачервеното лице над него бе посрещнато като залп куршуми от Нео от Матрицата. Нещата не отиваха на добре за Сомлев. Камен реши да прекъсне агонията на своя началник и се намеси.

Трийсет минути по-късно служебното Ауди паркира пред къщата на професора. Все още отказващ да признае поражението си в магазина, Сомлев изчака Камен да му отвори и достолепно слезе.

– Знаеш ли какво означава Хигс бозон, Камене? – попита от моравата си той.

Шофьорът не знаеше.

– А квантово вплитане?

Камен се въоръжи с търпение. Дано поне Юнайтед да хване довечера.

– Не съм и чувал за подобно нещо – рече той, подчертавайки интелектуалното превъзходство на професора.

– Щом ти не знаеш, представяш ли си каква обща култура има онзи младеж?! А ти си умен, Камене! Начетен. Забелязал съм го.

Камен пристъпваше към шофьорската врата.

– Не съм чак толк...

– А този неопитен тийнейджър, ако мога да ползвам този чужд термин, си мисли, че може да ме измами! Мен!

– Жестоко се лъже! – подметна Камен, вече зад волана. Само да успееше да запали.

– Вместо да се учи от хора като... – познатата вибрация от джоба на професора се обади. Сомлев извади телефона си и го отдалечи. Очите му включиха на режим “мъгла”, за да може да прочете написаното на екрана. – Виж ти, виж ти!

Камен се молеше на всички богове.

– “Моля да изпратите оценка за обслужването, което получихте в нашия магазин. Ваш консултант беше Стивън. Възможностите са от едно до десет, като едно е най-ниската” – със задоволство четеше Сомлев. За ужас на Камен, професорът се стрелна към него. – Я погледни дали изписах “едно”?

Камен, на път да се откаже от футбола, потвърди цифрата и върна телефона. Сомлев го взе и започна да си тананика Шопен, докато прекосяваше двора до главния вход на дома си.

– Кой българин ще кръсти детето си Стивън? Да не сме някоя английска колония?! – подвикна към Аудито професорът и премина на Моцарт.

На другата сутрин Камен беше в кисело настроение. Заради гръмотевичната буря снощи нямаше кабелна и беше изпуснал Юнайтед. Затова попрекали със спирачките, докато паркираше пред дома на Сомлев. Старецът не му направи забележка, което беше необичайно.

– Чети, чети! – Познатият телефон се озова в ръката на шофьора. – “Абонирахте се за услугата “Новини”! Кой знае колко ще ми струва тази тъпотия?!

Явно и Сомлев не бе имал мечтаната вечер.

– Малкият тарикат Стивън, не знам защо не са го кръстили Стефан като нормалните хора, взел, че ме е абонирал за тези “Новини”! За какво са ми? Никой не оповестява научните открития в тях. Само войни, катастрофи, бомби, преврати... Заради такива работи всички във факултета са на хапчета за кръвно. Защо да си причинявам подобно нещо?

– Мисля, че трябва да говорите с този Стивън – Камен се бе досетил, че е по-вероятно самият Сомлев да се е абонирал за услугата, без да разбере. Но тази сутрин имаше нужда да си го изкара на някого заради снощните неволи. – Да го оправи!

Образът на Сомлев изпълни огледалото за задно виждане с ледена стомана.

– Прав си! Време е да го поставя на мястото му.

Три радио-балади по-късно Стивън беше стопил стоманата и бе докарал Сомлев до ръмжене. Камен се бе притеснил, че ако останеха още малко, професорът ще счупи златната си коронка от скърцане със зъби.

– Трийсет години преподавам, момче! Видял съм и две и двеста! Не можеш да ме убедиш, че грешката е в мен!

– Но тя е във Вас – с тон, наподобяващ будистки монах след медитация, изрече Стивън. Камен се усъмни, че този младеж изобщо е човешко същество. Поне спря абонамента на професора за новините.

– Ти на кого се отговаряш така, бе?! – сопна се Сомлев и опита да порасне с още десет сантиметра.

– Ако не сте доволен от обслужването, имате право да се оплачете на...

– Ще се оплача и още как! – изрева професорът и изхвърча с трясък, смекчен от автоматичната врата на магазина.

Камен се дотътри след него и мъдро помълча през първите десет минути път. Трафикът и днес беше като артерия на сумист, но Аудито някак се промъкна до паркинга на университета. На излизане Сомлев чу жужене в джоба си. Ръката отново се изпъна, очите се присвиха.

– “Моля да изпратите оценка...” – мърмореше под носа си професорът. Пръстът му диво заблъска по екрана: – Едно, едно, едно!

Петъчната вечер предлагаше пловдивското дерби. Камен цяла седмица разлистваше спортните страници на вестниците в колата в очакване на събитието на годината. Не просто мач, а финал!

Финал, който слушаше по радиото, заради господин Сомлев, който в този момент разясняваше процесите в ядрото на атома на Стивън. Камен наблюдаваше жестомимичната стихия, която представляваше неговият шеф, с цялото безразличие на загубилия смисъл от живота футболен запалянко.

В края на първото полувреме задната врата се тръшна. Камен запали двигателя и Аудито се понесе към моравата на професора. Малко по-късно чу вибрация на седалката зад него. Професорът въздъхна и продължи да гледа през прозореца.

Когато пристигнаха, Сомлев се наведе към своя шофьор:

– От мен да знаеш, Камене: за нас физиците, най-сложното за разгадаване поведение във вселената, е онова на елементарните частици.

След тези думи професорът бръкна в джоба си и пророни:

– Едно, нула.