Славата на поета
Поетът носи тъжна слава,
а хоризонти уж отприщва...
Как чиста диря да остави,
когато броди из бунище!
Ботушите на Ботев стискат,
защото с тях реши без време
да изпотъпче
всичко низко
и срамно
в робското си племе.
Залайва кучето на Вазов,
щом той в униние потъне –
до кост
завета му
изрязват
безродниците от рода ни.
Чуй,
оскверненият Славейков
с бастун по времето ни тропа:
България бе европейка,
а днес – обелка от Европа.
Слепецът Яворов напусто
сънува сън:
ще бъдеш в бяло!
Той воеводския си устрем
погреба нейде край Кавала.
Защо ли Смирненски повярва,
че злите замъци ще рухнат?
След залповете по Вапцаров
разяжда тази вяра мухъл...
При свойта казън
безпризорни
замръкват
Димчо,
Гео,
Пеньо –
без правото да я оспорват,
без ангели да я отменят.
Предадени от Бог!...
... Но всъщност
до рамото на Бог застават
и пак на този свят се връщат –
да носят тъжната му слава!