Германското единство – планина от развалини

На 9 октомври на много места в Германия по случай 14-годишнината от анексирането на ГДР се състояха така наречените възпоменателни тържества, само че цялата дандания не помогна с нищо. Равносметката, която правителството и населението трябваше да направят, е катастрофална.

Възвестителите на процъфтяващи и преуспяващи провинции и сътворителите на обединението трябва да признаят, че са тласнали Източна Германия към разпадане, превърнали са я в руини. Тя бе деиндустриализирана. Раздробено и притиснато бе бившето високо развито селско стопанство. От 800 000 души, в което те имаха осигурена работа и препитание, остана една малка част, но въпреки това поробителите не успяха да отменят преобладаващата кооперативна форма на производство. От съществуващите 9,6 милиона работни места до 1989 година, почти половината бяха ликвидирани. Повече от 2 милиона бивши ГДР-граждани, предимно специалисти, потърсиха работни места в Западна Германия, където и останаха. Източногерманците бяха изцяло експроприирани. “Тройханд” /новоучредена след обединението агенция за раздържавяване и ликвидиране на заводи и предприятия – заб. прев./ разпродаде на безценица народно имущество, което се оценяваше на един билион марки. След така наречената приватизация, след поднесения подарък на западните предприемачи, тя остави като наследство огромни дългове от над 250 милиарда марки. Тази сума падаше на гърба на данъкоплатците от Изток и Запад.

Във връзка с връчването на наградата “Конрад Аденауер” на “архитекта на германското единство” Хелмут Кол през 1996 година в благодарственото си слово пред поканените 1 200 гости той заяви: “При 4 милиона безработни в Германия най-важното е да спрем и намалим безработицата и да създадем работни места. Както да я въртим и сучем: най-голямата социална несправедливост е и остава, когато мъже и жени не намират работно място.”

При правителството на Шрьодер – той искаше до 2002 година да сведе числото на безработните до 3 милиона – не настъпи никаква промяна. През септември 2004 официално 4 257 милиона души все още са без работа. И многопрехвалените икономически програми “Харц IV” и “Агенда 2004” довеждат само чрез едно козметично статистическо разкрасяване до промяна на числата.

Обаче не само икономиката, а и науката и културата също са ударени. Безцеремонното общуване с интелигенцията на една страна – бившата ГДР, предприето от западногерманските “оценители” е безпрецедентно. Вече в началото на 1993-та от кръгло 195 000 ГДР-работещи в научноизследователската и учебна област само 23 500 имаха работно място. От 30 000 деятели на изкуствата и културата 20 000 бяха лишени от материалната си основа за съществуване. ГДР-авторите още отсега са отминавани с мълчание, книгите им се изхвърлят в контейнерите за боклук. От 2 милиона, завършили висше и професионално образование над 1 милион са изолирани от професионален живот.

От средата на 70-те години има едно прогресивно нарастване на държавния дълг, особено по време на правителството, за което отговаряше Хелмут Кол. Това нарастване на държавния дълг тогавашният министър Тео Вайгел мотивира в поздравителното си слово на тържествен акт на фондацията “Конрад Аденауер”– Германия 1996 година: “Дами и господа, ако германското единство не беше дошло, аз щях да съм най-успешният финансов министър от 1949 година, който е сега пред вас. Нямаше да имаме дефицит, щяхме да имаме контролни цифри, за които светът щеше да ни завижда”. Междувременно тази планина от дългове, също и с крепката помощ на Шрьодеровото правителство и неговите бюджети е достигнала до над 1,3 билиона евро. Не можем да си представим, ако един ден финансистите не биха финансирали повече държавните задължения. Пенсиите, социалните услуги и заплатите в обществените служби биха замрели.

Така се представя 14-годишният баланс на провалилата се политика. Наистина Германия е държавно обединена, но все пак остава разделена на две. Ровът между Изток и Запад става все по-дълбок. Болшинството от източните германци се чувстват предадени и продадени, ограбени в историята си и постиженията в живота си, поставени под опекунство и дискриминация. Западногерманците, които наравно с източногерманците трябва да понасят причинените разходи и разноски вследствие съзнателното разрушаване на огромна част от източната икономика, по тази причина се чувстват третирани неблагодарно /с други думи – да си плащат източните!?/. Неизпълнени надежди и от двете страни неизбежно водят до безразличие, дори до антипатия.

Дори носителят на Нобелова награда Гюнтер Грас, за когото не може да се каже, че е бил приятел на ГДР, прави трезва равносметка: “Ако някой е искал, то не можеше още по-недостойно и по-непристойно с камшик да придвижи напред германското единство. Това, което се обявяваше като некачествено и за брак, действително бе превърнато в брак. А сега източните станаха повторно две класи. Вместо неудовлетворителното комунистическо общество, под етикета “социална пазарна икономика” им се предлага груба експлоатация. По-отвратително не може да изглежда това единство!”

сп. “Ротфукс”, бр. 83, декември 2004, Автор: д-р Рудолф Дикс
(Превод: д-р Рачо Рачев)