Приемането (из "Записки на партийния член")

Чел съм доста очерци за членове на БКП. Датата на приемането в Партията във всеки един от тях се отбелязваше като най-светъл и щастлив ден в живота на приемания. За всички онези, които безкористно са се стремели да постъпят в Партията, за да отдадат знания, умения и енергия в полза на Родината, това навярно е било точно така. Без съмнение са се радвали от приемането си в БКП и ония, които са се стремели да се облагодетелстват, като се доберат до по-скъпо платена длъжност или да ползват някои привилегии. Аз не само, че не се зарадвах на приемането ми, но то за мен беше истински кошмар.

След приемането ми за кандидат-член на БКП в Преслав не почувствах нещо да се е променило. Поведението ми беше както и преди. Не живеех и с по-голямо самочувствие. Не считах, че приемането ми за кандидат-член на Партията ми дава някакво предимство пред другите, затова с всички се държах по старому. С тези разбирания постъпих на работа и като ординатор в Детско отделение на районната болница в Мездра. По своя инициатива или при покана се включвах с готовност в мероприятията, които се организираха от администрацията, от ДКМС и от другите обществено-политически организации: профорганизацията, първичната партийна организация и пр. Не след дълго ме ангажираха като пропагандист на ДКМС, избраха ме за член на профкомитета, включиха ме в курсовете за повишаване здравната просвета на населението. Във всяка работа се стараех по вътрешно убеждение, а не с цел да се харесам комуто и да било. Докато бях в Преслав пишех във в-к “Коларовградска борба”, а в Мездра започнах да печатам в местния в-к “Искърска комуна” и в окръжния в-к “Отечествен зов”. От Преслав бях изпратил само няколко дописки до в-к “Здравен фронт”, но от Мездра започнах редовно да сътруднича. На събрание на ППО присъствах редовно. Изпълнявах добросъвестно и в срок поставените ми задачи. Както повеляваше статутът на кандидат-член, можех да вземам участие в обсъжданията, без право на глас при вземане на решения. Не правех сметка кога ще изтече едногодишният срок на кандидат-членството в БКП, за да бъда приет за редовен партиен член, защото този въпрос не ме вълнуваше особено. Така беше, докато един ден Ваца Цекова, секретарката на ППО, ми каза, че вече е време да подам молба и да представя препоръки от ДКМС и от двама партийни членове за приемането ми. Последва познатата ми от Преслав процедура: обсъждане на документите ми на събрание на ППО, изказвания на присъстващите, че мястото ми е в Партията, че заслужавам и т.н.

– Честито! Поздрави ме с приемането ми в БКП секретарката и поръча да се подготвя за утвърждаването ми в ГК, където ще ми бъдат зададени въпроси върху Устава на партията и по вътрешното и международното положение.

Както се изискваше, в определения ден и час със секретарката на ППО се явихме в ГК на БКП. Поздравих и усмивката ми застина. Очаквах тържествена обстановка, ведро настроение. Сякаш застанах пред безпощадни съдии, от които милост не можех да очаквам. От присъстващите 5-6 души познавах само двама. Гено Цеков, председател на ОбНС и Мица Стефанова, бивша партизанка.

Въпросите от Устава ми зададе Гено Цеков. Отговорих точно. Очаквах да срещна задоволство, но нямаше дори намек за подобно нещо.

– Враговете знаят Устава по-добре и от нас – процеди злобно “екзаминаторът” и какъвто беше нисък, пълен и мургав, до черен, със свъсени вежди зад тежкото и масивно бюро ми заприлича на някакво чудовище, каквото не съм срещал и в най-страшните приказки.

– Ами те, враговете, за да се промъкнат в Партията назубрят всичко – подкрепи го с ехидна усмивка Мица Стефанова. За нея бях чувал да се говори, че е злият гений на Мездра. Бивша партизанка, но за кратко време. Твърдеше, че не пропуска случай да подчертае връзките си с известните народни представители Стоян Караджов и Пеко Таков, пред които й минавала думата. Ползвала се от тяхното благоволение, за да клевети местните кадри. Слуховете подчертаваха, че само да била сънувала някого и на другия ден го сменяли, ако заемал ръководна длъжност. Имала била сестра, също партизанка, която загинала преди Девети септември 1944 година. Зловещо е да се каже, но бях чувал да се говори: “ Да беше убита Мица, а не сестра й – един добър човек!”

Малко е да се каже, че коментарите на Гено Цеков и на Мица Стефанова по повод на моите отговори ме изненадаха и смутиха. Питах се, дали поведението им не е някаква нетактичност във връзка с провеждан разговор преди да влезем ние с Васа Цекова. Помъчих се да запазя самообладание, за да отговоря на следващите въпроси.

– Я ми кажи ти на мене, какво е това нещо догматизъм? – попита ме този път Мица Стефанова и погледна по такъв начин другите от “изпитната” комисия все едно, че им казва: “гледайте го сега него да видите как ще се оплете”. Наивница! Простих й невежеството и глупостта. Аз бях държал в Медицинската академия редица изпити по идеологическите дисциплини и съвсем не ми беше трудно да отговоря на елементарния въпрос за догматизма. Разбира се, не си дадох вид на много знаещ, постарах се да бъда точен, но внимателен и скромен.

– Те и тези, които са настроени най-зле към Партията, са се научили как да говорят само и само да се вмъкнат в нея – каза Мица Стефанова на всеослушание. Вече се питах, що за странни коментари слушам, но се насилвах да не издавам негодуванието си. Тогава Гено Цеков ми зададе следващия “въпрос”. Грубо, безцеремонно и без каквито и да е основания ме упрекна:

– Ти имаш отрицателно отношение към физическия труд!

Вече прекалиха.

– Не е вярно това– казах обиден. Родителите ми работят в ТКЗС. Те са уважавани хора. През летните ваканции, като ученик и като студент, когато не бях на военен лагер или на медицински стаж, бивах с тях на полето.

– Живееш у вуйчо си Христо на ул. “Априлов”. На нея се полага физически труд – трошенокаменна настилка, а ти нито веднъж не си слязъл да помогнеш – продължи с убийствен тон Гено Цеков.

– Никой не ми е казал, че трябва да помагам на строителите. Не съм видял и други да работят с тях.

– Чувате ли го? Някой трябвало да му отправи специална покана!

В потвърждение на това, че нямам отрицателно отношение към физическия труд и в своя защита дадох следния пример: – Ръководството на болницата ежегодно излъчва бригада в помощ на ТКЗС в село Крета. Аз се включвам най-редовно. Може да проверите – през последните 11 дни, откакто е сформирана бригада от здравни работници, аз не съм отсъствал нито един път.

– Вън! Излез вън! – изгони ме разгневен Гено Цоков. Да остане партийната секретарка.

Бях в пълно неведение и обърканост за това, което става. През ума ми преминаваха картини от филми и прочетени книги, когато на комунисти, на които предстои да бъдат поставени много отговорни задачи се извършват всевъзможни провокиращи проверки, за да се уверят в техните възможности да запазят самообладание при изключително трудни обстоятелства и да не бъдат разкрити от враговете. Дали и на мен не ми правят някаква проверка?

Партийната секретарка се бави каквото се бави и излезе да ме извика. Може би най-после ще срещна усмивки и ще ми бъде изяснена ситуацията? Може би ще ми кажат, че не съм се поддал на провокацията, че съм издържал с чест проверката? Нищо подобно.

– Ти не приемаш никаква критика – сряза ме Гено Цеков.

Останалите си мълчаха. Тогава не знаех за неписаното правило в Партията – да не се противоречи на по-големия.

– Как да не приемам критиката? Обвинението, че имам неправилно отношение към физическия труд не отговаря на истината. Как мога да се съглася? Критиката е едно нещо, клеветата съвсем друго.

– Излез! Излез! – кресна Гено Цеков и махна с опакото на ръката си. Аз отново се видях на коридора. Може би трябва “ да хвърля шапката си” и да си отида. Не го направих. Ако сторех това, би означавало, че прословутата комисия в лицето на нейните тартори Гено Цеков и Мица Стефанова е права в обвиненията си към мен, а това не беше така. Измина доста време и секретарката Ваца Цекова ме покани отново да вляза.

“Екзаминаторите” ме изгледаха сякаш предстоеше да ми произнесат смъртна присъда.

– Даваме съгласието си да бъдеш приет – каза мрачно и зловещо Гено Цеков, сякаш поради някакво много тежко престъпление ми се прави голямо благодеяние като бивам помилван. – Трябва обаче да промениш поведението си и в бъдеще да приемаш критиката.

Имах чувството, че съм бит до смърт, че съм смазан до невъзможност да се възстановя, че съм унизен. Нима такива членове на Партията бяха нужни – смазани, унизени? На нея не, но на такива ръководители като Гено Цеков – да. По-късно, от още много подобни случаи щях да се уверя, че “ най ценните” партийни членове са безмълвните, безропотните.

– Какво говориха с Вас, когато ме пъдеха? – попитах Ваца Цекова.

– Ами същите обвинения, които Ви отправяха. Да бяхте дошли на събранието на Първичната партийна организация да чуете как членовете се изказваха за д-р Цонков, как горещо го препоръчваха за приемане – им казах. Но нали Ви утвърдиха...

Спомням си един разговор с Филип Боков, народен представител и член на Висшия партиен съвет. Припомняхме си случаи от поведение на партийни ръководители към редови партийни членове, за подозрението към невинни, за гоненето им, за търсене на врагове с партиен билет.

– Бяхме жестока партия! – възкликна Филип Боков.

– Бяхме – съгласих се с него.

Изминали няколко месеца, от както ме утвърдиха за член на БКП. Видях се с вуйчо Христо (Гергов). По това време той беше член на ЦК на борците против фашизма и капитализма. Споделих с него одисеята си, свързана с моето утвърждаване в ГК на БКП. Той не се изненада. Каза:

– Такива са те, Гено Цеков и Мица Стефанова – ограничени и дребнави. Колко много кадри са съсипали! Особено пък Мица. Тя е едно зло... – и продължи: – След Девети септември 1944 година бях секретар на Околийския комитет на БКП във Враца. Минеше не минеше ден и Мица току се мъкнеше и клеветеше ту този, ту онзи. “А бе, защо там не си гледате работата, ами се занимавате непрекъснато с клюки и интриги” – й казах. – “Нали си имате първични партийни организации. Нека там се обсъждат и решават въпросите”. Гено Цеков не е чак като нея, но почти. Те двамата не могат да си представят, че някой знае и може повече от тях. Освен това, не могат да ми простят, че мен ме взеха на работа в ЦК, а те си останаха в Мездра. Те знаят, че ти си женен за дъщерята на сестра ми Цвета и, ако аз съм им недосегаем за саморазправа, ти си им в ръцете...

Слушах вуйчо Христо и много неща ми станаха ясни. Дотогава не знаех за безпринципното отношение на Гено Цеков и на Мица Стефанова към съпартийците си и специално към него. Въпреки че научих това, никога не потърсих вуйчо Христо да ме защити пред тях. А той би могъл – много години беше из бившите партийни сфери и не би му било трудно да се обади на някои окръжни ръководители, пред които Мица Стефанова и Гено Цеков биха “подвили опашка”. Истината е, че подобно нещо не ми е минавало през ума. А не бих предприел подобна стъпка, тъй като не ми е било и не ми е в разбиранията... Сега разсъждавам така: “Добре, аз който имах вуйчо “владика” съм щял да бъда защитен, ами онези, които нямаха вуйчовци “владики”?