“Далече от Едем” или от копривата мед да извадиш

В държавата на Духа има такова уникално варненско пространство, като Международния фестивал на поезията “Славянска прегръдка”, организиран от Славянската литературна и артистична академия. Тази година през юни Фестивалът се проведе за дванадесети път, а акцентът бе поставен върху новите заглавия на Академията: “Реката и Третият ѝ бряг” – всеславянска антология, посветена на Дунав – реката, която ни свързва ; “Аз не живея, аз горя” – 140 г. от рождението на П.К. Яворов, книга на 13 езика; “Приют за безсъници” от Росица Кунева; “Такава е хусарската съдба” от Владимир Фьодоров (отбелязване на 140-годишнината от Освобождението на България, във фокуса: А.И. Фатянов) и, разбира се, сп. “Знаци”. Бе огласена и всеславянската антология под печат “Хлеб наш насущний”.

Поети от всички славянски страни обменяме идеи, мнения и книги. Така имах възможността да се докосна и до втората стихосбирка на Ангелина Бакалова: “Далече от Едем” (2017 г.) , също издание на Академията. Книгата е структурирана в четири цикъла: “По шевовете на времето”, “Хвърчила”, “Сто цигулки за Икар” и “ Към Горната земя”.

В първия цикъл са застъпени предимно библейската тематика и образност. Вълшебната приказка, която Бог разказва, е към своя край – времето на Едем изтича и вече се пука по шевовете. Небето е приведено, а райската градина – посърнала. Блаженият живот и щастието са краткотрайни. Змията е отровила душите, затова радостта, мечтите, вярата и любовта са мъртви. След грехопадението жената по презумпция е виновна. Но сякаш по-виновен е Адам, мъжът, защото подкрепя лековерната Ева в греха, поддава се на изкушението (“Притча за Дървото на живота”) и утоляването на страстите. Невинността е минало, а сривът – неизбежен (“Изгубен рай”).

Без любов лятото е гибелно: зърното е пресъхнало, босилекът – мрачен (“Август”). Крехка е хармонията в градинското изобилие от дървета и храсти, плодове и цветя. Сокът на черешата пресъхва, а малиновият наподобява прокапващата кръв на последните мечти. Огнени пчели (съответно, ангели) предат нишката на Края. Адам е осъзнал голотата си, а нозете му са изгубили вярната посока и в тях блестят сребърни монети (“Адам в градината”). Сребърни монети не като метафора на росата, а предизвестие за тридесетте сребърника и предателството на Адамовия потомък от новозаветно време – Юда. Очовечването на Едем и осезаването на материалното бележат края на благоденствието. В безмерния мрак блести единствено мъдрото око на Създателя, а сълзата му трепти сред вселенска самота (“Срив”, “Сълза”). Небето е изгубено завинаги, далече от Едем е студено, пусто и неуютно. Когато истината е жертва на кървав лов, денят се предава на дългата нощ, а морето отказва да отмие хорския срам. Започва делничното препускане в търсене на смисъла и себе си.

Диалектиката на лирическата паневритмия води към разведряване на апокалиптичната картинност. Внушението за обреченост на греховното човечество отстъпва пред един по-свеж рисунък, наситен с озон и чувство за освободеност. Настроенията не са еклектично, а логично поднесени – и след най-непрогледната нощ ясната усмивка на слънцето изгрява отново. Като манна небесна се явяват образите на дъгата и митичния Еднорог – знак за Божието опрощение и знамение, че нещо хубаво ще се случи (“Под дъгата”). А то, вълшебството – куцукащият и премалял, но съзнателен човешки, земен живот – нима вече не съществува? Мигът е кратък, красотата – преходна (“Монолог на розата”). Въпреки това от градината на детството ухае на косена трева, на здравец и зрели круши (“Изкушение”, “Смяна на посоките”, “Предателство”). Като животворен лайтмотив и възраждащо кръвопреливане се разлива сокът на черешите, които заедно с дюлята и крушата заемат приоритетно място сред флората в стихосбирката. Без крилатите сандали на Хермес, но с греховни мисли стремежът към извисяване и свобода е болезнен, обаче си струва, заради възторга и пантеистичното сливане с природата (“Приземяване”). Населено с пчели, синигери, пеперуди, светулки и щурци, лятото възвръща знойния си, плодоносен облик (“Концерт”). Ето че раят на земята изглежда възможен, а Долният свят – огледален на Горния:

Тъй окъпана, тревата
във небето се оглежда.
И денят прелива
в капката надежда.
(“Акварел”)

Надежда, че слънчевата стълба в небето – връзка между вечното и тленното, по която танцува душата – оркестър, все още съществува (“Сън”, “Далече от Едем”)!

Все пак тежестта на старото бреме е неотменима, но ако Адам и Ева не бяха вкусили плода на Дървото на живота или познанието (заради което стават смъртни) и продължаваха да живеят по едемски безгрижно, рискуваха да останат бездетни. А какво по-хубаво от това жената да бъде майка? Божието проклятие всъщност се оказва безценен дар. Първите две стихотворения от цикъла “Хвърчила” интерпретират именно тази тема: майчините съвети и тревоги около подрастващите синове, устрема на младостта и задаващите се екзистенциални бури:

Конче непокорно,
необяздено!
Със каква юзда
да те примамя?
Лягаш късно,
ставаш рано.
По ливадите
препускаш непрестанно...
(“Юзда”, На Младен)

***
Хей, момче!
Сандалите трябва
да сменяш с обувки.
Не се прави на щурец!
Не препускай
по небесни ливади!
Снегове се задават –
сиви, лилави,
страшни и зли като фурия.
Слез сега на земята –
главите строши им!
Вържи езиците им корави
с каишките смели
на детските си сандали.
(“Сандали”, На Кирил)

Разбира се, присъщи на женската лирика, любовта, раздялата и самотата битуват и в стиховете на Ангелина Бакалова. Но кое е най-важното? Гнева в любов и смирение да удавиш, да проявиш мъдростта и силата да надделееш над собствените си суета, завист, гордост и болка. Като звезда да засветиш в мрака и най-сетне: от копривата мед да извадиш (“Надбягване”, “Дързост”). Само че заради отсъствието на мъжа доброто и усещането за рай трудно биха възтържествували. Не става дума за отплаването на душата през разтворените от ангели небесни двери (“Завръщане”), а за отсъствието на мъжество в мъжкото земно присъствие. Или:

Боже, толкова много мъже!
И нито един войвода!
(“Елегия за белите ризи”, Елка Няголова)

Това най-добре е видно в последния цикъл стихотворения – “Към Горната земя”, изграден в стилистиката на българския народно – песенен и приказен фолклор. Девойката предпочита небесните крила и змийската, но бяла душа на змея пред бесовете на бащата и братята си (“Змейова невяста”). Когато мъжете са превзели кръчмата, а брадвите им ръждясват и цари безхаберие, женската хубост отива нахалост – в устата на халата (“Обречената”).

Къде е Юнакът –
позора на всички мъже да измие?
Къде са устните –
сока на златната ябълка да изпият…
(“Златната ябълка”)

Спасението идва от страна на малкия брат в последната битка за семката на живота (“Монолог на по-малкия брат”).

Точно тук ми се искаше да пресрещна конче със звезда на челото, но нали са побратими, съгласявам се и с еднорога. Той може изненадващо да се появи като видение и въздишка в “окото на месечината” (“Магия”). За да проправи пътя на светлината. За да бликне живата вода – от вечността към вечността, и да се завърнем в “Сто цигулки за Икар”. Но

Как ще се върнеш в Итака,
ако с платната разкъсани
си изгубил Небе?
(“Завръщане в Итака”)

По-важен от разтопените крила, обаче, е полетът на душата (“Падането на Икар”). Въздигането е осъществимо и чрез силата на думите, на словото (‚Пътят на думите”), а извисяването – чрез съприкосновение с простичките неща, като чашата на изобилието, например. Не рогът на Амалтея, с който Тюхе ръси даровете си, не дори светият Граал, а тънката, щедра чаша на червеното цвете – бокал за причастие и единение с естеството. Чашата на поета, който може да бъде рицар с ухо, отворено за скърбите на този ден; с обувки, скъсани от скитане / по нощното небе, а в стъпките му есенни / цъфтят Метафори (“Рицарят”). Поетът – Душа и Дух, медиатор между Долния и Горния свят. Поетът, приласкан в прегръдката на своята прекрасна вдъхновителка и кърмилница – Музата. Това изразява и картината на корицата на “Далече от Едем”. Неин автор е сибирската художничка Юля Ружникова.

Сетивно-метафоричната поезия ражда сочни и пъстроцветни лирически плодове. Поетесата Елка Няголова – Председател на Славянската академия и редактор на “Далече от Едем”, казва, че думите на Ангелина Бакалова “приличат на онези късни есенни планински ябълки, останали само по върховете на клоните – червените им фенерчета гонят страха от идващия студ… В душата е топло. И сезоните губят значение”.

Росица Кунева – поет, преводач и критически наблюдател на сп. “Знаци”, като опитен лекар поставя точна диагноза на всяка книга. Както отбелязва, “Ани Бакалова изгражда един митично-реален ,.. безкраен свят, в който човекът е разпънат между любовта и нейното изпитание,.. отстояването и борбата чувството и неговият свят да просъществуват”. И още, че “Далече от Едем” е книга на хармонията и изстраданата истина. Носи рядко срещаното в днешния ни делник послание да бъдем себе си, да се откриваме в цвета на розата, да видим небето като дете, полегнало в тревите – да си върнем невинността”...

А аз, подобно на невинното, но любопитно дете или като Тома Неверни, наречен Близнак, слагам пръст в раната и я разчовърквам. Дано съм успяла не само да прочета, а и да разчета посланията в стихосбирката на Ангелина Бакалова.

Недоизказаното, драги читателю, оставям на теб!

-------------
Ангелина Бакалова, „Далече от Едем“, В., 2017.
-------------