Из "Записки на партийния член"

Предварителни бележки

През четиридесетгодишното си членство в БКП-БСП аз преминах през по-голямата част от нивата на партийната йерархия – от обикновен член, през заместник секретар на бюро на първична партийна организация и член на изпълнителното бюро на общински партиен съвет на БСП до член на Висшия партиен съвет на БСП. Така аз можах да се запозная със стила и методите на организация и работа, които могат да правят чест на всяка партия. Многократно бях свидетел на поведението на партийни членове и ръководители – честни, коректни, беззаветно предани на социалистическата идея. Срещах обаче и такива прояви на стил, организация и методи на работа, които са порочни, недостойни. Имаше такива ръководители, които поставяха личния си интерес над всичко.

Без да имам амбицията да бъда изчерпателен – и да искам не бих могъл! – реших да споделя впечатленията си за БКП – БСП и за някои ръководители. Опасявам се, че мнозина могат да не ме разберат, защото се спирам предимно на негативните явления, извращения и пропуски. Не стига ли, че опонентите, най-вече от СДС ни нападат, упрекват и отричат, че и самите ние да си плюем в лицето – ще кажат. А най-крайните вероятно ще ме нарекат и предател.

Тъй като възнамерявам записките ми да се разпрострат и върху периода след Десети ноември 1989 година, към който също ще бъда обективен – разбирай и критичен! – рискът да бъда обвинен и от тази страна не е малък. Така мога да се окажа низвергнат от своите, да не бъда приет и от другите. Незавидна съдба! Но аз нямам намерение да се докарвам пред когото и да било.

Неочакваното предложение

Дали защото по време на следването, разпределението и постъпването ми на работа в Околийската болница в гр. Преслав, съзнанието ми беше ангажирано с много и най-различни проблеми или пък поради някакви други причини, които в момента не съзнавах, но на мен дори не беше ми минавала мисъл да кандидатствам за приемане в БКП.

Като се има предвид, че официалното становище за социалистическото общество беше, че то е най-прогресивното и БКП е призвана да организира усилията на народа за построяването му у нас, а аз, като повечето млади хора, желаех доброто на страната си, не мога да си обясня защо не ме интересуваше партийното членство. Бях активист на Димитровския младежки съюз, където заемах и ръководни длъжности: културно-просветник на дружественото ръководство в началните класове на гимназията, секретар на ученическия комитет (УЧКОМ), член на Селския комитет, член на дружественото ръководство в Висшия медицински институт – София. Тези, които са от моето поколение си спомнят, че основанията за избор на ръководна длъжност в ДКМС бяха успеваемост в училище, добра дисциплина и примерно поведение в обществото.

Разказвам всичко това, защото след промените на Девети ноември 1989 година се заговори безогледно, по шаблон на висок глас, че комунистите са кариеристи, които всячески са се стремили да се доберат до членство в Партията, за да се облагодетелстват. Времето потвърди, че наистина е имало и такива. Една част от тях, за да съхранят придобивките си от преди, или да ги умножат, преминаха към политическата сила с тъкмо противоположни идеи. Твърдението, че всички членове на БКП са били такива, това не само, че не е вярно, но по отношение на многобройните честни, коректни и необременени с недостойни прояви членове на Партията, това е нагла лъжа.

Съвсем неочаквано, при мен дойде Цветанка Калчева, секретарката на Първичната партийна организация в Околийската болница на гр. Преслав, за да ме покани да кандидатствам за членство в БКП. Най-напред тя ми се извини за безпокойството, което евентуално ми създава с посещението си, и ме попита дали имам “мъничко” време, за да поговорим. Тя не ме задължи с такъв разговор, нито пък ми нареди да се явя при нея... Могат ли онези, които след Десети ноември 1989 г. описват партийните секретари като саможиви, ограничени, такива, които “колят и бесят” да си представят колко много са далеч от истината? Калчева работеше в счетоводството. Млада и симпатична жена, тя се ползваше с името на скромна, работлива, сърдечна и добра... Пишеха още зложелателите, недобросъвестните, предубедените, а често и пребоядисалите се, че партийните секретари обсебвали колективите, играели си със съдбата на обикновените “хорица”. За една година и седем месеца, докато бях на работа в Преслав, партийната организация в болницата не се намеси нито веднъж в работата, на което и да е отделение, сектор или звено, на нито един от здравните работници или от помощния персонал. Но ще попитате, а какво е вършила ППО, нейната секретарка, бюрото? Те участваха в обсъждания, анализиране и решаване на всички проблеми. Решенията се вземаха съобразно становищата на специалистите, на завеждащите отделения и сектори, като се осъществяваше най-доброто.

Не отивам ли сега пък в другата крайност – да величая партийните секретари? В хода на по-нататъшното изложение читателят ще се увери, че не скривам наблюдението си за партийните секретари, които са ограничени, инертни, безкритични послушници на безпринципни ръководители, нанасящи непоправими вреди и пакости на цели колективи или на отделни партийни членове и безпартийни...

– Д-р Цонков, мотивите ни да Ви поканим за кандидат-член на БКП – обърна се към мен Цветанка Калчева, – са, че като млад лекар работите усърдно и пациентите са доволни. Включвате се в работата на профорганизацията, на която сте председател. Също – в драмсъстава.

С интонацията и държанието си не ми внушаваше, че трябва непременно да дам положителен отговор, нито пък, че ако откажа, с нещо ще бъде влошено отношението към мен.

В Околийската болница в гр. Преслав)

– Не се чувствайте задължен веднага да ми отговорите, може да си помислите – каза тя.

Разбиранията ми бяха, че трябва да бъда полезен, както с професията си, така и с цялостната си дейност. Защо да не приема предложението за кандидат член на БКП, щом като подобно нещо от мен очаква и Партията? Отговорих, че съм съгласен. Калчева ми обясни какви документи са нужни и процедурата по приемането ми беше открита...

Навярно всичко изложено до тук за ППО и за нейната секретарка в Преславската болница изглежда много идеализирано, но истината си заслужава похвалните краски. Мога да съжалявам само, че обстоятелствата, които тогава не можах да преодолея, ме заставиха да напусна града, преди да е изтекъл задължителният срок на разпределението ми.

Ще спомена за още един положителен факт. Независимо, че направлението ми за работа беше видоизменено от Коларовградския за Врачански окръг, предвид лошата кадрова осигуреност в Преслав можеше да ми бъде възложено поръчение от ППО или от ГК на БКП да не напускам под заплаха, че ще ми бъде наложено партийно наказание, евентуално най-тежкото – изключване, но това не стана.

Да-а, не всички партийни организации, бюра, партийни секретари и редови комунисти са заслужили камарите от хули, които им се отправиха и отправят след Десети ноември, но нали сме демокрация, естествено е да има различни мнения. Не трябва обаче да се отрича и нашето право на собствена позиция, колкото и да не се харесва тя, и да не се приема от някои хора.

---------------------

Този материал бях включил в ръкописа на книгата си “ Жажда за живот” – втората от поредицата “Дневник на лекаря”. Цоньо Неделкин – един поет с висока обща култура и значителна начетеност, честен и коректен, ме посъветва да не помествам “ Неочакваното предложение”. Той вярва, че всичко е така, както съм го описал, но смята, че не всички ще бъдат на това мнение. Напразно щели да ме намразят. Вслушах се в съвета на моя приятел, в чиято добронамереност не веднъж бях имал възможност да се уверя.

Защо сега включвам спорния материал в тази книга? Мисля, че имам по-големи основания от преди. Читателят ще има възможност да се увери, че не само “хваля” Партията, но и я критикувам.