Митрополит Серафим спасява Сливен от ордите на Шевкет паша

За първи и последен път Екзарх Антим І ръкополага за владика вдовец

На 3 юни 1873 година в Сливен тържествено бил посрещнат дядо Серафим – не само първи владика на града и епархията, но и символ на възродената след петвековно обезличаване българска православна църква.

В книгата си “И стана ден” писателят Цончо Родев описва това събитие подробно, по запазени свидетелства. Младежи, качени на коне, посрещнали госта чак в Чаирлийската кория, за да го придружат като почетна стража, а улиците на града, още в тъмно, преливали от празнична глъч и суетня.

Улицата към църквата била застлана с чемшир и цветя, а двугласен хор от ученици, които даскал Чинтулов сам избирал по гласовете им, запял специален химн, написан и стъкмен към музика от самия поет.

“Н. Преосвещенство, предводим от множество свещеници, редом наредени..., заведе ся с песни от учениците в черкова, гдето Дядо владика слезе да отслужи вечернята. Народ, мъже и жени, попълни черковата дотолкоз, щото и яйце да хвърли человек нямаше где да падне.”, така разказва за събитието в. “Право”.

Правнукът на митрополит Серафим – Георги Хаджипетров с изключителна нежност и топлота разказва за своя именит прадядо в родословната книга, която е написал. (Откъс от нея е публикуван във в. “Сливен”, 2004 г. ).

Но как така правнук, нали владиците не се женят? И все пак Серафим е бил семеен – имал четири дъщери и един син. Екзарх Антим І направил за Серафим първото и единствено до днес изключение в каноническите правила на Църквата, според които женени или овдовели свещеници не могат да бъдат ръкополагани за владици.

Екзархът е имал, изглежда, достатъчно основания за това свое решение, когато в началото на 1873 г. в Цариград ръкоположил за митрополит въведения вече в архимандритско достойнство бивш монах и овдовял пловдивски свещеник, а преди това – взаимен и килиен учител, възпитаник на Христаки Павлович и на Свищовското свещеническо училище, младото цариградско гайтанджийче, пирдопчанчето Златан Груев.

Това станало заради големите му заслуги в Пловдив по време на борбите за българско училище и българска църква през тежките на изпитни години от 1839 до1869 г.

В семейната история на Серафим има покъртителни моменти. Съпругата му, презвитера Ана от Златица, родила в Пловдив през 1865 г. четвъртата си щерка Цветанка, но не можала да й се порадва, защото скоро след раждането починала.

Почти по същото време с дете се сдобила и първородната й дъщеря Анастасия. Така лелята Цветанка и племенницата Фани (Теофана) станали млечни сестри и майката на Фани

откърмила и своето сестриче, заедно с дъщеря си.

А съдбата на поп Златан му отредила тежкия жребий да бъде баща и майка за четири невръстни деца – 11-годишния Любомир, 5-годишната Марийка, 2-годишната Райничка и пеленачето Цветанка.

Голяма взаимна любов и привързаност е имало между сливенския владика и рожбите му и те личат във всеки ред на запазената кореспонденция. Децата пораснали, задомили и пръснали из България, но той редовно им пише писма, в които, по стародавен маниер, се обръща към тях с думите: “Драги ми чеда, г-н Георги и Марийка!” Така, на “Вие”, той се обръщал докрай и към зетьовете си: “Г-н Георги, г-н Стефан, г-н Минчо...”

Митрополит Серафим идва в Сливен в неспокойни времена, а хората тук открай време са горди, свободолюбиви и патриоти. В държавния архив в Сливен се съхраняват писмата на сливенския владика до екзарх Антим І, които са исторически извор за събитията по време на Априлското въстание в този край.

В тях той дава сведения за бойния път и състава на четата на Стоил войвода, за настроението на населението, за радостта, въодушевлението, надеждата...

След което идват тревогата, покрусата и отчаянието от погромите и насилията на турските войски и башибозуци.

Дядо Серафим не го сдържа да седи и да чака, той тръгва да обиколя епархията си, да окуражи, да утеши хората. Замръква в Ямбол и цяла нощ къщата, в която нощува, е замервана с камъни.

На 26(13) май през нощта Шевкет паша потегля към родното си село Бояджик – около 1300 жители, 260 къщи. На младини направил опит да отвлече хубавата Йова, но брат й Кольо Попов едва не го убил.

Затова пашата с такова озлобление се нахвърля на селото. Бояджик е обърнат в огън и пепел, според доклада на Митрополит Серафим,

около 200 фамилии са избити “из корен”.

В писмата си първосвещеникът съобщава, че Шевкет паша имал телеграма от одринския сердар Абдул Керим паша да съсипе още седем села, а и Сливен също, защото там “всички били комити”...

Какви ли са били дните и нощите на беловласия владика по това време, когато отвсякъде идвали и му донасяли за убити, посечени, поругани, изгорени...

Никой не знае. Историята, обаче помни, че в 1876 г. сливенският архиерей спасил града от сеч и унищожение от ордите на Шевкет паша. Родовата история пази подробности за това спасяване, които звучат като легенда.

Бащата поръчал да облекат в празнични дрехи 11-годишната Цветанка и като я хванал за ръка, излязъл вън от града, по пътя откъм с. Бояджик, откъдето се очакват 20-хилядни пълчища, начело с Шевкет паша. Проснал се по очи пред него и дълго го молил да пощади града и хората му.

Дядо Серафим казал на пашата, че е готов да приеме потурчването на най-малката си дъщеря срещу спасението на града и пет околни села. Как е реагирал турския паша? Стреснал ли се е, трогнал ли се е от това необичайно предложение?

Според родовата памет турчинът високомерно заявил, че щом един папаз (поп) дава собствената си дъщеря на правоверните за спасението на града, той, Шевкет, няма да закача Сливен и селата. И не иска момичето.

Владиката не вярвал много на поганска дума и продължил да праща на екзарха писма-доклади за турските зверства, за грабежите, за палежите... И да моли за бърза и действена защита. Юджин Скайлър, след като посещава два месеца по-късно тези места и вижда

пръснатите по полето човешки черепи и кости

в доклада си до американското правителство изказва личното си възхищение: “пресветлият Сливенски митрополит Серафим е посетил Шевкет наша и паднал на колене. Духовни водачи като сегашния в Ислиме (Сливен) историята рядко познава. Те са рядко и в живота.”

В дописка Макгахан също пише: “Град Сливен за малко е избягал съдбата на Батак. Шевкет паша бил решен изцяло да го разруши и ако изпълнението на неговия план е било предотвратено това е само благодарение на българския епископ.”

Стефан Панаретов превежда писмата на Серафим и така, с автентични свидетелства в ръцете, запознава английската общественост с жестокостите, извършени от османците.

След побягването на турците от Сливен в края на декември 1877 г., в града настава хаос, някои “по-ачигьоз патриоти” се разшетват да рушат джамии, да ограбват турските къщи и добитък...

За въдворяването на реда се налага избирането на временна управа, начело с владиката Серафим, т.е. той става първият кмет на града. На него, дето трябва да призовава към смирение и търпение, му се налага да разпраща из града множество доброволни пандури (общински стражари), които да хващат обирджиите и да изземват от тях заграбеното.

Казват, че дълго след това в зимниците на митрополията се пазели с тонове бакърени съдове, събрани при тази акция.

На 16 (4) януари 1878 г. сливналии, начело със своя митрополит, посрещат руските освободители в местността “Харманите”. В своите задължения като кмет владиката предлага градът да поеме изхранването на войската.

Веднага са намерени помещения за Губернски съд и Съдебен съвет, назначени са български санитарки в руската болница.

Митрополит Серафим пише писмо до княз Черказки за освобождаването на заточеници от своята епархия. През 1879 по негова поръчка арх. Марин Юруков изготвя архитектурно-строителния план на новото градско училище(няколко години по-късно владиката ще положи основния камък и на девическото училище” Хаджи Мина Пашов”).

През октомври 1878 г. в Сливен е учредено първото в България дружество “Червен кръст” и негов председател е дядо Серафим. Целта е събирането на дарения за болните и за болница. Работа, с която се нагърбват свещениците по енориите.

Любимият на сливенци владика умира на 11 август 1896 г., погребан е в двора на катедралния храм “Св. Димитър”.