Немотата – начало на диалог с отвъд видимото

Немотата – начало на диалог с отвъд видимото

Нова стихосбирка на Иван Сухиванов “Нямо кино”

Новата книга на Иван Сухиванов “Нямо кино” е идея за обостряне на сетивата. Защо “нямо” – очевидно при липсата на звук, изобразяването на динамиката, посланието трябва да бъде в по-концентриран вид визуално-жестикурационно сгъстено и разнообразно, за да компенсира отсъствието на една от комплексните страни на езика в потока на знаците, които са тъканта на една творба.

Стихосбирката е стъпка към изчистването на свят, който се налага бавно, постепенно, но безапелационно в нашето литературно пространство по няколко причини. Той е вътре в невралгични точки на процесите, които се развиват в съвременната ни поетика, но надскача колективно постигнатото и прави пробив, постига качествено преобразяване, което го оразличава върху фона на преобладаващото и го отделя от средата, въпреки че по формални белези има сродна генеология. При него минимализмът, крайната оскъдност на думите не оставя само визуално внушение – цвят, форма, картина, но е изцяло функционална като в повечето случаи съдържа имплицитно сюжет (най-хубавата рокля, Мери,/ с копче от кръв). В случая е разказ за първата дефлорация на жената като психологическо събитие видяно отвън, но и с волтажа на драматичното преживяване в качествения преход на женствеността: невинност-зрялост.

Смайващо на моменти е съвършенството на лаконизма – сякаш е постигнат онзи ръб на мярата, отвъд който рязането унищожава, добавянето – също унищожава. Надвесен си над пропаст, в която имаш свободата да досъчиняваш, но в посоката на предизвикан отговор, който поема отговорността да бъде оспорен или опроверган, а не просто посока на питане – която има свободата да досъчиняваш всичко, което ти хрумне.

За разлика от хайку писането, в което има схема – въпрос на усвояване и тренировка, Сухиванов с последователни усилия тухла по тухла изгражда аналитичен модел, който съчетава визия с деконструкция и синтез – много сродно с европейското писане, а не ориенталско-чувствените ритуални традиции. За разлика 90% от днес пишещите “съвременни” автори, които зомбирани от хайкуто не се усещат, че образуват колективен фон с общи белези, върху който само могат да се открояват индивидуални явления-акценти. Като Сухиванов. Нещо повече – в стремежа си свободния стих да разруши мелодичната функция, която в определени моменти надделява и успива смисъла, те до такава степен изоставят звукописните техники и формообразуващите функции на ритмиката и фонемните игри, че превръщат образността си в насипно състояние на свръхкратка проза, в която визуалните паузи между отделните стихови редове са само формални и произволни (имитиращи стих), а не смислово натоварени. Което изобщо унищожава идеята за жанра.

Модата да се пише без метафори, рисувайки с щрихи и детайли, стана повсеместна – а превърне ли се в преобладаваща практика-фон, естествено започва да крещи за своя акцентен контраст, явлението, което – събирайки нейните постижения – се превръща в отрицание и контрапункт, контраст. Детайли, форми и парадокси има и в “Нямо кино”, но те почти винаги се издигат над видимото като метафора-йероглиф, който е пренася универсално значение съм стереотипни човешки или космогонични състояния, недокоснати от конкретното историческо време. (Изстрадай/ тази уличка/ която свършва/ в склад/ между огризки.) Тук е разказан целият живот и катастрофата с него, която се разбива в идеята за притежание-собственост, усилието да запазиш и свършекът с остатъци от притежания, които не значат нищо в екзистенциалната самота на границата на небитието. Харесва ми безнадеждността редом с мъжеството да я понасяш в духа на Жил Дельоз: няма място за надежда и отчаяние, а само за търсене на нови оръжия – “вечер/ удължените лица на хълма/ в зеницата убиват/ слепите надежди”.

Идеята, че няма универсален, световен, религиозен, метафизичен смисъл, а всеки изобретява собствен, самомотивиращ и оправдаващ индивидуалното съществуване смисъл, който в двата си края е потопен в космическа безкрайност при опита да се самоизобрети – на мен много ми допада. Това е моят прочит, очевидно незадължителен за всекиго. Ето визуално-функционално подтвърждение (във вятъра/бутилка вие/ в горно до). Веднага се сещам за прословутото стихотворение на Салваторе Куазимодо: Човек е сам върху сърцето на земята/ пронизан от един единствен лъч./ И неусетно пада вечерта.

Един от елементите, който отделя Сухиванов от кохортата на минималистично пишещите, е звукописната игра, която невинаги се усеща на пръв поглед, но подсъзнателно барабани върху сетивността и усилва ефекта на внушението. Тя в повечето случаи се състои в различни комбинаторики от характерни съгласни. Звукописта се осъществява предимно със сонорни съгласни – група, която се приближава до поведението на гласните фонеми. Звучни и в съчетаемост с други съгласни се приближават по функция до гласните фонеми – не влияят върху тяхната звучност и самите те не се променят. Съгласните т.нар. сонантични (сричкотворни) “р” и “л” се развиват групите с подвижно “ъ”: -ър-/-ръ-и -ъл-/-лъ-. С тези функционални особености противопоставят сонорните съгласни на останалите от групата на шумовите съгласни.

“Бляскавият път на неона/ таксита/ в алеи от самота...” (бляскав-таксита-самота) – от едни съчетания се прехвърля към други посредством преходни комбинации. Или “сре|б|ристия/ ръ|б|/ на съня”. Очевидни са звукови съчетания като котки-скок, идещ-миг (тук в играта са включени гласни). “еднодне|в|ка/ налучк|в|а/просеката/ към смъртта” – групирания от съгласни, които имитират развитието на джазов мотив. Но това качество може да се изследва чрез фонологически опозиции, което не е моя задача сега.

Искам да се върна на смисловия потенциал, който изгражда опредметеност на екзистенциалното усещане, което обаче не излита към макрокосмоса на физиката, а е обърнато към вътрешното тяло за осъзнаване, които изграждат липсата на граници в ставащото на момента Аз – (капчица смола -/ слепнало/ с клепач око -/ чувствително/ за негатива на гледката). Или постоянното разширяване на тези граници. Смяната на мащаба, опозицията движение-стоп кадър префокусират от визуалната форма на изобразяването към абстрактно мисловно аналитичното, която форматира идеята на едно стихотворение “във въздуха застиват/ котки/ в скок/ към идещ/ миг”.

Изобщо ако трябва да се говори за основния обработван образ проблем на стихосбирката, той се събира в една дума: времето. Как функционира като континиум с пространството, как се ускорява, спира, тръгва или разпада на подвремена с различни скорости. Или как крехкостта става устойчивост в парадоксалната му същност на неевклидова геометрия – “клонче/ над пропастта/ ръката на Паганини”. Състоянията на живот-смърт, и двете третирани като чудо в тяхната необикновена обикновеност са постоянен черно-бял негатив, който подсказва бъдещата проява на позитива, но той си остава потенциал на въображението и на фантазната прогностика, а не на реалността в смисъла на здравия разум. (Легионът на мъртвите, в който всеки ден зачисляват новобранец). Или “Мотел някъде в Америка”.

Постоянното демитологизиране на изобретения смисъл не води до кафкианско отчуждение и суицидно отчаяние, а до мяра на естеството, която съществува, помирила се с неестествеността на съществуването и липсата на необходимост от утешението бог – “Реставрация на амфора”. С това стихотворение Сухиванов демонстрира, че с не по-малко майсторство владее и динамиката на големите форми, които разполагат с наратив, но умее да дешаблонизира митологемите като ги лиши отчасти или минимизира хипертекстуалността в тях. Нещо, което е парадокс, но има предизвикателство към излитането на фантазното отвъд мускулатурата на реалността. Неестествеността на съществуването е ярко подчертана с контраста покой-движение, време-пространство, обикновеност-чудо в стихотворението: “замайват ме/ шарките по тапета/ ускорена до дупка/ машина на времето”. Начинът също да не излита в предвзета естетизация на думата, да я приземява по груб разговорен начин като я имунизира срещу сладникавост и романтическо анемизиране е впечатляващ и естествено изявен в: “слънцето/ размазан печат/ въз бута/ на небето”. Това може да разплаче всички привърженици на съвременния неоромантизъм, но подходът му е почти дадаистически в епоха на войни касапници, които смесват виновни и невинни в безподобно и смъртно наказани, преселени, страдащи. Романтичното бръщолевене особено в диапазона на героично-предателското самоопределяне очевидно е противопоказно на носталгиите по отминали следренесансови естетики и ни връща съм модерността като оръжие, а не към качамака на постмодерното, в който всяка гледна точка има право да стане на шопска салата. Тази книга е ярко и безапелационно скъсала с дидактиката и не иска да става утешител на унижените и оскърбените, тя е литература-изследване, скалпел да се разрязва привидното като се оголва структурата и конструкцията на действителността такава каквато е.

-------------

Иван Сухиванов, “Нямо кино”, Бургас, 2015.

-------------

Публ. във в. “Българска армия” --->>>

-------------