Ниче-е-е – юх

– Спи, рано е още.

Майка й я гледа с тревожни очи от съседната възглавница.

– Не е рано, вече е светло. Трябва да ставаме.

– Ох, моля ти се, дай да поспим още малко. Празник е, Бъдни вечер е. И вече не си на работа.

В очите отсреща чете леко неверие.

– Как така не съм на работа? Ето, престилката съм си изпрала. Май не си видяла, че я изгладих снощи. Пак си четеше.

Майко, майко... Оставиха ти престилката за спомен. Четиридесет години трудов стаж, трийсет и три в лабораторията, сред микробите и смрадливия агар, с който ги хранеше. И още два спомена си донесе от тържеството – сервиз за турско кафе и ръчен часовник. Неползвани и досега.

“Пак си четеше”. Дума по дума мога да ти издекламирам какво следва.

– ... все тука ли ще си седиш?! Излизай, събирай се с хора, запознавай се с момчета. А ти тука кукнала с книжката. Виж ги другите момичета, гласят се, червят се, фризури си правят...

Черната коса е оставила мъглица върху калъфката. Върху завчера сменената. “Лонда” номер едно на всеки двайсет дни. След пенсия – куче марка на всеки трийсет. Или на колкото може.

Майко, ти не остана ли отдавна бяла? Кога си успяла да се боядисаш снощи? Толкова ли дълго съм чела, че да не те усетя?

– ... виж ги провинциалистките, веднага се ориентираха, хванаха си софиянци. Бебета дундуркат, а вие, софиянките – заврели нос в книгите. За книга ли ще се жениш? Деца кога ще раждаш, като станеш на сто години ли...

Ох, майко, майко... И сега няма да ти го кажа. На провинциалистките мечтата им е да завладеят София – аз като съм софиянка, какво да завладявам? Мене ме завладяха едни зелени очи, дето се разбрахте да ги доведе у дома приятелката ти от калните бани, колежката му лудогорска землячка.

Не помниш, че имаш двама внуци. Не помниш и че не ги видя как вървят в черно след ковчега на баща си. Не ги видя, защото нямаше кой друг да седи до счупения крак на моя баща.

Ох, майко, майко... Защо си толкова млада?

– ...ставай, няма какво да се излежаваме повече. Трябва да свършим една работа. Ти обичаш книгите, трябва да станеш писателка. Не ме послуша да запишеш българска филология, там всички стават писатели. Говорих с едни хора, запознахме се в кино “Култура”. Много хубави филмчета даваха тогава, за Африка, трябва да те заведа да ги видиш. Казаха, че ще ми подарят печатница. Може и чужди книги да вземаме да печатаме. Докато мога, ще й плащам данъците. По-нататък ще ти я прехвърля, да не те дърпат за данък наследство...

Кино “Култура” отдавна го няма. Към “горния салон” се качва, който си търси книга, в “долния” вече не знам кой какво слиза да търси. Но ти не помниш и това. Ех, майко, майко... Книгите ми пречат да си намеря мъж, но трябва да пиша книги. Искаш да ме знаят в цял свят. Ами ако нямам талант? Не може да бъде. Щом ти казваш, че имам...

И печатница ще ми оставиш. Като млякото в термоса и намазаната филия, когато тръгваше за работа.

Ниче-е – юх! Ниче-е – юх! Откъде викат така? В блока нямаме никакво Ниче. Защо “юх”?

– Добре, ставаме. Ти не бързай, първо трябва да ти сменя памперса.

– Абе, дете, не се шегувай. Какъв памперс? Сега отивам до тоалетната, след малко съм готова, ти се обличай. Няма време, имаме среща с ония хора при академията. Ще ни чакат до лавката при главния вход. Да тръгваме, там ще закусим. Хайде, че после съм на работа.

Спиш на мястото на зет си, а не помниш, че имаше зет. И внуците си не помниш – внуците, за които залъка си вадеше от устата. Не помниш и че аз отдавна не съм дете. Помниш само, че съм Детето. Твоето дете. Нищо друго не е важно.

Кога си успяла да се преоблечеш? Нали снощи те къпах и ти сложих пижама. Кога си успяла да извадиш най-хубавата блуза, тънката бяла с къс ръкав, машинното плетиво от най-добрата плетачка в Лозенец. Най те харесвам с тая пола, тъмнолилавата... Трябва да си спала с тях, без да те видя. Без да ги измачкаш.

Майка й става и тръгва към вратата.

Майко, откога проходи пак? Не помниш ли, че падна и си удари главата в радиатора? И краката престанаха да те държат? И те взех да те гледам у нас? И вместо да те влача с табуретката до тоалетната, започнах да ти слагам памперси? Сигурно не помниш нищо от това, иначе нямаше да можеш да помръднеш от място.

Стълбището към горния двор на академията не се вижда. Сред надвисналите сухи храсти може да се провре само един човек. Майка й върви първа. Само да не започне да прави забележки за бунището под клоните. Мазни хартийки, опаковки от кроасани...

– Защо тръгна без палто? Поне дебелата жилетка можеше да облечеш.

– Знам си работата. Човек винаги трябва да се показва в най-хубавия си вид. И особено пред важни хора. А ти пак не ме послуша. Поне едно червило да беше сложила.

Ох, майко, майко... Не обичам устата ми да е запечатана.

В горния двор лавката си има конкуренция. Студентите щъкат сред сергии, претоварени с тави постни сарми и пълнени чушки.

Майка й започва да подбира с щипците. Пълни пластмасовата чиния със сарми с изпадала плънка и смачкани червени чушки.

Под храстите зад сергиите не е по-различно от стълбището. Първият сняг отдавна се е стопил. Но кишата му е прекалено тънка за прераждащата се боклучена настилка.

Тук ли трябваше да се виждаме с “важни хора”, майко? И колко са важни, като определят срещи в такава мърлящина? Не помисли за това, нали? Вярваш ли, че наистина ще ти подарят печатница?

Ниче-е – юх! Ниче-е – юх! По-силно и по-близо. Приспиват ли го това Ниче?

Стефановден е.

Дръпна пердетата на кухнята. Бели хълмчета и тъмни петна от ранобудни коли са заменили паркинга.

Ниче-е – юх!

Някой си е играл в детския кът. Люлката още помръдва.

Ниче-е. Назад. Юх. Напред. Примижа от внезапния проблясък. Парапетът на изчезналия пясъчник отхапва рамка около прастар миг. Тънко светло палтенце, тънки крачета в тъмни чорапи, тънки черни масури по раменете. Дебела весела снежна топка в скута. Най-хубавата ти снимка. Още не си знаела, че си моята майка. Подпря до стената торбата със стари вестници, докато заключи вратата. Само хляб трябва да се купи. И още една кутия бонбони. Подметки и кучешки лапи очертават пътечка до магазина. Вътре червените качулки на касиерките пожелават приятни празници. На връщане не видя торбата със старите си вестници. В снега до контейнера за хартия, пластмаса и метал тъмнееше ямка. Сънуваш ли покойници, времето ще се развали. За това винаги си била права, майко. А аз вече трябва да измия тази чаша. Ръката й спря насред въздуха над масата. Тънкият пръстен над завчерашното вино беше размит на едно място, все едно някой е отпил. Потърси следи от устни по ръба.

Нямаше.