Протезата

В село Могила ми думат “Зимята”. Коста Стоянов се казвам. Годините, пиши ги седемдесет. Тя да не е под ризата тая година, дето ми гризе стомаха, та ме караш да се събличам?... За крака ли питаш? Не, не е от фронта...

През четиридесет и шеста в Могила докараха първия трактор. “Коста, спира ме един ден Киро Крашмера председателят, чух че си воювал в руски танк. Утре се качвай на тая машина и карай направо през синорите...” Втора покана не дочаках. Сутринта се метнах на трактора и тръгнах през синори и ниви. Цялото село ме намрази. Като че ли в моята празна кратуна се беше родило това безумие, да се разорат синорите, земята да стане обща. Млад бях тогава, хич не ми беше грижа за хорските кахъри. Всички се чудеха как да ми отмъстят, пък аз току им пусна някоя муха, че съм изровил с трактора гърне злато и ги оставя да си шушукат помежду си...

Машината, дявол да я вземе! Като я смазвах една сутрин сама тръгна и веригата – хоп, мина през крака ми. Два пъти ми го рязаха, нали виждаш, амен до коляното? Лошо, хубаво, без крак и бабата надживях, Бог да я прости! През ада на Драва минах и оцелях. На война е друго, докторе, там или умираш, или оцеляваш. В борбата за живот, особено след тази война, накара много хора да се замислят на кой клон да метнат въжето. Да н ете занимавам с това, докторе, вън пред вратата може да чака някой по-болен от мен. За мене било повече теглото. Лека пръст на Блага! Син отгледахме. Изучи се Стоян. Артист стана... Той, той Стоян Костов! Целият град го познава, ли?... Само аз си познавам чедото, докторе. Но нека първо ти разкажа как се обърна живота ми от тия глупави шеги за туй пусто злато, пък ти ще ми кажеш дали има лек за болката ми

“Коста – маха ми с ръка една вечер в кръчмата дядо Тодор Невестулката, – сядай на моята маса.” Голям масалджия беше дяволът, лека му пръст на него. Хората като ти лепнат прякор, докато си жив не може с нищо да го изтриеш. Той да ти разкаже някоя иманярска за нашата мера, още същата вечер да грабнат кирката и лопатата и да отидат да копаят. “Коста – ми рече, като приседнах, – много злато има в тая наша мера.” “Не знам из мерата, ама в къщите бол, с лопата да го ринеш” – пошегувах се аз. “С лопата – засече ме хитрецът, – само че първо трябва да ти дам един лев назаем, та да си я купиш.” Исках поне веднъж да надскоча хитростта му, но все не ми се отдаваше. Тоя път, си рекох, тъй и тъй ме каниш, ще те накарам да ми повярваш...

“Ох, дядо Тодоре – изпъшках аз, – хубаво че заваля, та да спра тоя трактор, да вляза и аз в кръчмата. Отдавна искам да разкажа, да се изповядам пред всички. Нека да знаят хората, че туй моето злато не е от техните ниви и синори. Хем да ми олекне, че и голям грях имам...”

“Коста – взе ми думата Невестулката, – не го усуквай, ми давай направо...”

“Миналата есен ми дойде тая бела на главата. Орях Кавръковата могила. Взе да се здрачава. Още една бразда ще завъртя, си рекох, хем ще мина покрай могилата, белким закача нещо и си тръгвам. Гледам около нея човек. Дребничък един такъв, кошкодак, не е тукашен. Нашите хора са едри, по снага ги познавам. Спрях машината и се доближих до него. “Добър ден” – извиках му отдалече. Заблуден в някаква книга, като ме чу, се сащиса. “Да, поисках му – да я видя тази книга!” Не я дава. “Дигни я само корите й да видя!” – помолих го и той вдигна книгата и бързо пак я мушна в пазвата си. доближих се до него и почти на ухо му казвам: “Да вземеш да си запалиш печката с тая песнопойка, че знаеш ли колко камъни и пръст съм изкопал заради нея. Знам й годината кога е издадена във Филибето.” И го оставих.

Сутринта Блага още в тъмно ме задърпа: “Ставай, та ставай, Коста, да видиш чудо!” Излязох – к`во да ти разправям, дядо Тодоре: на трите башмака по една жълтица. Целия него ден орах и в браздите все жълтици ми се търкалят пред очите. Върнах се вечерта, седнах на мердевена, жълтиците пак пред очите ми. Булката взе Стоянчо и отиде в комшиите на седянка. Като се стъмни гледам на портата човек. Дойде бе, дядо Тодоре. същият тоя, кошкодака. Поканих го да влезе вкъщи, отказа. “Напълни си фенера с газ и тръгвай, работа ни чака! Ще те чакам на края на селото.”

Още като ми каза къде край селото ме чака, разбрах къде ме води. А то стигнахме пещерата, уплах ме склещи. В Кисаджийка, от старите хора знам, че човешки крак не е стъпвал и лоши духове има вътре. “Не влизам в тая дупка – му рекох, – тук само хайдути са се крили.” Грабна той фенера от ръцете ми и аз подире му навътре. Страх, не страх и аз подире му, какво да правя? Утре като дойде и ми подхвърли пак някой гологан, да си блъскам кратуната.

Колко време сме вървели – не знам. Тъкмо да му река да се връщам, че жена и дете ме чакат, той спря. Извади една малка карта, погледна само в нея и веднага я скри. Вдигна фенера над главата си и пред нас се откри езеро. “Можеш ли – пита ме, – да плуваш?” “За плуването – рекох, – равен нямам, ама да се връщаме, бе, приятел.” Даже не ме чу. “Събличай се – ми рече – и взимай фенера, че мене май не ме бива много.” Съблякохме се, както майка ни е родила. Ле-лее, дядо Тодоре, като го видях как цамбурка кучешката, си помислих: “Коста, тоя да вземе да се удави, как ще излезеш от тука?” Слава Богу, минахме от другата страна...

Ти може и да не ми повярваш, дядо Тодоре, ама казанът амен до пояса висок. Отвори капака туй нищожно човече и започна да гребе с шепи жълтиците и като жито ги сипеше между пръстите си и се радва като дете. Пък на мен ми стана едно такова, обидно. Той забрави, че с него има друг човек. Стори ми се, че се възгордя. Лоши мисли ме споходиха. Научих мястото на златото. Цял живот ще давам и ще си взимам по малко. Забравил за мен, продължаваше тоя артик да се радва, а на мен дяволът вече ми думаше: “Коста, убий го!” и аз дето пиле не можеше да ме накара Блага да заколя, изчаках до да се наведе отново над казана, мускулът на дясната ми ръка трепна, измъкнах ножа и го забих в гърдите му...

Като казах това, докторе, в кръчмата стана тихо, като на погребение. Тогава още ме сряза нещо в стомаха. Край масата сеирджиите започнаха да се споглеждат съмнително. Изплаших се, много се изплаших... дядо Тодор се закиска, та въздух не можеше да си намери. И мен ме напуши на смях, но не можах да се засмея. “Коста – обади се по едно време Невестулката, – хубаво ги докарваш, моето момче. Много хубаво, ама да беше го удушил тоя смачканяк, та да ти повярвам. В тебе остава черпнята. Откъде извади тоя нож, нали бяхте голи, гъзът ти да не беше кания?...”

Тогава започнах да се смея и за, но на масата вече нямаше никой. Казват и ти не си слушал такава иманярска, докторе? Аз пък не съм я забравил вече четиридесет години. На другия ден, след като я бях разказал, стана белята с крака. Додето лежах по болници хората одумвали златото ми. На масала кой ли вярва, ама тръгне ли мълвата веднъж, иди че я спирай... От болницата в следствието. Цяла година ме влачиха по разпити. Кокалите ми изгниха в карцерите... Такава управа, дето на масалите вярва, огън да я гори, докторе. Ама на кой да се оплачеш? Голяма сила трябва да е душата на човека, тя го крепи и той оцелява и живее напук на всичко и на всички.

Оцелях и аз. Върнах се в Могила. “Коста – потупа ме по рамото Кашмера един ден, – ще те изпратя в София, протеза ти трябва!” Удържа на думата си. И пари ми даде. Разбираше я тази власт, те и затуй по-късно го изгониха.

Връщам се в Могила. Като слязох от автобуса, всички излязоха от хармана да ме видят. “Какво не прави парата?” – рекъл кръчмарят на Невестулката. Вдигнал дядо Тодор бастуна да го халоса по кратуната, но го хванали по-младите. “Животно – каза Живко, – ще удари, за човек ще го съди тая власт.” Пък и само нашите управници ли са такива, докторе?...

Блага, като ме видя с дървения крак, се усмихна и очите й плувнаха в сълзи. Влязохме вкъщи и започна да ридае. Той пък, комшията Живко, подсвирна, почука на вратата и идва да ме види. Усети мъката на Блага и подхвана майтапа. “Коста, кожи на Блага да глади праната риза. Където продухва пискуните на гайдата. В неделя сватба се вдига в Могила. Булчинско хоро ще водиш.” Течаха й сълзите на булката, ама като чу Живко и започна да се смее. И шишенце ни донесе, че даже и ни наля по чашка.

И работа ми даде Кашмера. Включи ме в бригадата. Ремонтирахме машините. За малко беше. Някой пак подшушна на тая власт, че в дървения крак има скрито злато и отново ме грабнаха следствените. Опита се председателят да ми помогне, но никой не го чу, дори го накараха да ме уволни като саботьор. И Блага изгониха от животновъдната бригада. Стоян студент, пари трябват... “Коста – си рекох, – сега накъде?”

И сега някои тиквеници в село мислят, че имам скрито злато. На хорските ядове, майната им, бял кахър са те. Своите като те замъчат, докторе, много боли...

Оттук-оттам, свъртяхме по някой лев. Завърши Стоян. Още щом се върна, ме загриза: “Злато, та злато!” “А бе, моето момче – му говоря, като на уж изучен човек я, – аз толкова години съм сакат, дървения си крак ли да ти дам, бе синко?...” “Него – пени се насреща ми той, – него ще ми даваш! Хората разправят, че бил кух вътре и пълен със злато!” И колчем дойде уж да ме види – все такива му са приказките. В чудо се видях! Аз, дето се казва, калта под ноктите си продадох, докато учеше, вкъщи с трън да се завъртиш, нищо няма да се закачи на него. А той, да рече човек, че е зле – не е. Даровит бил, и ти го каза, докторе, не го оставят без роли. И аз не съм го оставил – още ще му помагам. Купих му една стара къща на пъпа на града. Ремонтирахме я, светна, къща – слънце! За колата и аз му дадох някоя хилядарка... Откъде тия хилядарки ли? Ей, докторе, и ти май се усъмни? Не ме ли гледаш, та на мене и просяците не ми протягат ръка. Ама аз май от тука трябваше да започна...

Като ми лепна властта тоя позор, да не си мислиха, че Коста Змията ще вдигне краката и ще умре от глад? Властта може всичко, но повече от човека не може. И господ има, докторе!

Чета си една сутрин вестник “Кооперативно село” и току гледам в едно кюшенце обява. Вашата гилдия – медицината – изкупува живи отровни змии, че и много скъпо плаща на парче. “Ето ти, тебе, твоето злато, Коста!” – си рекох и впрегнах магарето в каручката. Беше края на лятото. До вечерта събрах едно сандъче злато. През зимата отивах на змийски баир. Разкопая две педи в камъните, че к`во да ти разправям, докторе. Като гердани оплетени пепелянки... Бог да я прости Блага, от тия гадинки, докато беше жива, покой нямаше. нощно време току ме смушка в ребрата: “Хубаво ли закова сандъчето, Коста – ще ми рече, – времето се затопли, да не плъзнат из къщи?...” Събудя се по някое време, тя седи в леглото и ей тъй, плаче без глас... Поисках й една сутрин вода, не помръдна... С отворени очи я погребахме. Още не бяхме закрили гроба й, Стоян ми зашепна на ухото: “Тате, вземай златото и идвай при мене в града. Къщата голяма, място има за всички.”

Как може да си помисли моят син, че мен, волната птичка, да ме затвори между четири стени в двестахилядния град. Та аз, ако не се разходя сутрин по баира край селото, да ми замирише на бабина душица, въздух не мога да си поема. Знае ли той, че когато вали два дни и не мога да изляза на къра, душата ми се свива, тясно ми е вкъщи, ракията дари не ми се услажда...

Вчера ходих из мерата. Копнах тук-там, посъбрах малко стока. Имам късмет... на усойници случих, по-скъпо ги плащат. Ще има и за обеци, и за гердан. Тая заран дойдох да си предам стоката. От гиздила не разбирам. На снахата ще й дам парите, пък тя да си купува каквото иска. За белята там, където ги изкупуват, затворено. “И утре е ден” – си рекох. Куцук, куцук, дотътрузих се до сина. Още от пътната врата му подадох сандъчето и го предупредих на сигурно място да го скъта, че духа белият вятър. Той се хили и ме потупва по рамото: “Аз, тате, съм печен в тия работи...” Той бил печен!...

Сварих ги двамата на масата. Те деца нямат, къщата пълна с котки. Пийнах една ракийка и ми се додряма. Свалих протезата да ми отпочине малко кракът, стар съм вече, взе да ми тежи, докторе. Полегнах на кушетката уж за малко, пък съм заспал юнашки...

По едно време снахата ме задърпа: “Ставай, тате, ще изтървеж автобуса!” Като ми рече тъй, нещо ме жегна, но нали цял живот съм си шегаджия, реших пак да се пошегувам. “Какъв ти автобус, снахо – и се закисках аз. – Аз дойдох да живея вече тук при вас, нали така говорихме?...” “И това ще стане – сопна ми се тя, – първо донеси златото!” “Втаса я тоя път, Коста” – си помислих. Потърсих с поглед протезата. Няма я на мястото, където я бях оставил зад вратата. Там има чифт нови патерици. Някаква ярост ме обзе, снагата ми живна, почувствах се млад, силен, идеше ми да грабна тези патерици и да ги счупя в главата на сина. Погледнах към него, той стои сгушен в ъгъла като мокър пуяк. Млад, силен мъж, а какво жалко нищожество. Господи, ако майка му знаеше това, в гроба ще се обърне...

Тогава ме напуши на смях и започнах да се кискам като лудите.

Направо при тебе идвам, докторе. Сега кажи ще има ли лек за болката ми, че да се връщам в Могила да му ударя една домашна скоросмъртница, пък да става каквото ще.

----------------

Публ. в "Антология на бургаската проза", Първа част, Бургас, 2013.