Рецепция на (само)жертвата

Рецепция на (само)жертвата

Започвам малко нетрадиционно с цитирането на един бургаски поет (Красимир Пашов), чието стихотворение, струва ми се, вярно реконструира атмосферата, в която живя Петя Дубарова, а и всички ние…

Да живеят самоубийците и ние покрай тях!
Не пропускайте шанса си
да се обесите, удавите и прочие!
Гробът е готов. Побързайте!
Какво е тялото пред мрамора?
Какво – душата пред надгробна реч?
Какво е истината пред сияйното безсмъртие?
Ако сте живи, бъдете поне болни, сакати или луди,
защото ний ви се надяваме.
Самоубийте се, таланти!
Ний ще имаме грижата да ви закопаем.
Ако вие не умирате, ние как ще живеем?
Наш е животът, ваша – смъртта.
Най-добрият поет е мъртвият поет.
Най-добрият гробар е живият гробар.[1]

Цитираното стихотворение ни навежда на мисълта, че актът на отказ от по-нататъшно продължаване на “жизнения път” (самоубийство) е винаги социално остойностен. Стихотворението ни насочва към мисълта, че самоубийството е плод на по-дълбоки (културни) нагласи, утаени в колективната психика, задействащи се при определени ситуации (например “нуждата” от козел опущения…) Това, което екзистенциалистите наричат “гранична ситуация”, вероятно представлява психологическо описание на това как работят в индивидуалната психика културните архетипи. В този смисъл твърдението на А. Камю, че основният философски въпрос е вземането на решение дали си струва да продължаваме да живеем този живот, или не – е, струва ми се, некоректно. Защото едва ли самоубийството е въпрос на ясен избор, а и не е ясно кой взема решението в крайна сметка… Без да мистифицираме подобни положения, можем да заявим, че теориите за самоубийството си остават теории, преди всичко поради липсата на опит от самите теоретици. Друг е въпросът ако се погледне на самоубийството от социологична, както прави това Е. Дюркем в капиталния си труд “Самоубийството”. Дюркем дефинира понятието и изследва причините и следствията на един социален факт в неговия така да се каже утилитарен аспект. Той говори за самоубийствата като позитивни или негативни решения, без да се опитва да обясни загадките от рода на: защо някъде в Русия е изгърмял пистолетът на някой си Кирилов, или някъде в България се е самоубил си някой си Яворов…

Християнската етика се гради на изискването за саможертва. Това означава, че “жертвата” напълно осъзнава и носи отговорност за поведението си: тя се (само)жертва, тя е жертвоготовна, буквално прочетено (само)убива. Защото, “който изгуби живота си, той ще го намери”.

В учението на Иисус и в това на Буда мнозина откриват своеобразен “култ към небитието”. Разчитането на подобен мотив е персонално “постижение”, което по-късно тълпата профанизира с нечистия си интерес… “В която и да е област съвършенството плаши и именно в тази свещена или магическа стойност ще трябва да се търси обяснението за страха дори на най-цивилизованото общество, който то проявява по отношение на светеца или гения”, пише М. Елиаде в “Трактат по история на религиите” (С., 1996). И по-нататък: “Всичко, което е ново, необичайно, сингуларно, съвършено или чудовищно, се превръща в реципиент на магикорелигиозни сили и според обстоятелствата в предмет на почитание или страх”. Тук бихме могли да отбележим, че по необходимост такава е личността на поета. В родната традиция поетът е общественозначима личност, често пъти съвпадаща с фигурата на пророка и жреца. Такава личност винаги има посмъртно битие и тя съзнава това (Ботев е най-яркият пример в това отношение). В известен смисъл саможертвата в името на другите (това, което Дюркем нарича “алтруистично самоубийство”) е върховна “реализация” на такава личност. Тук, разбира се, можем да открием мотива за “геройската смърт” и пр. Чрез смъртта си Ботев зададе този биографичен архетип в българската култура. Известна е тезата, че Балканът е онази гигантска сцена, към която се стреми Ботев, за да яви своята саможертва. Актът на преминаването през “тиха бяла Дунава” е акт на самоубийство, и Ботев е съзнавал това още през 1868 г., когато написва “На прощаване”. Струва ми се, че през подобна оптика се чете и тълкува творчеството на П. К. Яворов, Н. Й. Вапцаров и др. При такъв жесток хоризонт на очакването, внедрен в масовата психика (и чрез литературната критика), самоубийството-(само)жертва носи синонимна стойност на “овенчаване” на литературното дело с класически ореол, литературата се живее, а не се “измисля” и пр. Така  “самооварварил се” (буквално) сублиматен механизъм може само да убива (самоубива). В този смисъл съвсем вярна е метафората, че сме страна на “убитите поети”, с малка поправка – на “самоубитите поети”. Така хем вълкът цял, хем агнето (само)изядено. Клишето от рода на “поетът е длъжен да страда” само потвърждават подобни инвенции. Можем да си представим как действат подобни идиоми в едно крехко детско съзнание…

Не бива да забравяме, че Петя Дубарова живя и твори в един период, когато “езоповският език” бе едно удобно съзаклятие между властта, творците и масовата публика… Мисля, че творчеството й се реализира (а по-късно митологизира) в такъв режим на функциониране на литературата. Превръщането на Петя Дубарова в мит следва схемата: от регионално към национално (в частност от “детсковостта” към зрелостта в класическия смисъл на думата)… Спечели ли, или изгуби от това поезията на едно гениално дете, е трудно да се каже. Митът е онова схематично мъртвило, в което излинява и умира личната мотивация, губи смисъла си един човешки живот… Мисля, че това е следствието от жестоката антропология, наложена върху един млад, рано отишъл си човешки живот…

“Самоубийствено живеем” заяви един поет от т.нар. “априлско поколение”, което се опита да приюти и творчеството на талантливата поетеса под крилото си. П. Дубарова “не разбра” двойния стандарт, което това “поколение” вкара в поезията, отдалечавайки я на хиляди мили от същността й, фалшифицирайки смисъла на творчеството въобще… Отрязването на косите е твърде древен мотив за загуба (отнемане) на силата. Кои бяха хората, които “подстригаха” поколението на Петя Дубарова, не бяха ли същите, които после осиновиха творчеството й? И на мъдростта на хамлетовия гробар бих искал да противопоставя лайтмотива на култовия филм “Коса”, с който израсна поколението на Петя7 “Пуснете слънчевата светлина!”…

Не е ли това най-точният епиграф на творчеството на Петя – “слънчевото дете” на българската поезия?

Текстът е четен на Националната литературно-научна конференция “Творчеството на Петя Дубарова – във и извън социалната определеност. Перспективи на литературнокритическата интерпретация”, Бургас, 4.12.2000 г.

--------------------

[1] Красимир Пашов, “Универсум”, изд. “Димант”, 1999.

--------------------

Публ. в “Ходове на въображението”, Бургас, 2009.