Маргиналът: присъстващата фигура на отсъстващия. Книга първа: Битиета

Маргиналът: присъстващата фигура на отсъстващия
Наблюдения върху фигурата на художника в българската литература на ХХ век
Книга първа: Битиета

Рецензенти: проф. дн Сава Василев, доц. д-р Антоанета Буюклиева

-----------------

Съдържание

Вместо увод: Думи за отсъствието

Първа глава: Художникът – между небето и земята
(Йордан Йовков „Жетварят”, Ивайло Петров „Хайка за вълци”)        

Втора глава: Творецът и неговите (не)битиета
(Светослав Минков „Малвина”, „Иконите са творба на дявола”, Димитър Димов „Роман без заглавие”, Теодора Димова „Адриана”, Яна Язова „Ана Дюлгерова”)        

Трета глава: Да имаш или да бъдеш
(Димитър Талев „Железният светилник”, Рачо Стоянов „Майстори”)        

Четвърта глава: Фигурата на твореца срещу дискурса на властта
(Борис Априлов „Великата суета”, Емилиян Станев „Тихик и Назарий”, Блага Димитрова „Лице”)  

Заключение: (В) Картините на скрития смисъл        

Обща библиография

-----------------

Предговор

Изкуството извежда от субективната затвореност, разкъс­ва границите на условния свят и, започвайки от образите и чрез тя­хно­то посредничество, възвежда към първообразите.
П. А. Флоренский

Настоящата монография има за предмет проучване и анализ на знаковото присъствие на художника в текстове на българската литература, възникнали в периода между двете световни войни и след това – текстове, попадащи в динамичния обхват на понятието съвременна българска литература. Изследването представлява опит да се започне една дискусия – за мястото и ролята на твореца в художествените произведения, независимо от принадлежността им към жанровите регистри на прозата; да се обговори маргиналността – насилствено наложена или доброволно избрана, но превърнала се в статут на цяла плеяда таланти – скулптори, иконописци, резбари и живописци, приютени на страниците на книгите от изминалото столетие; да се изясни на пръв поглед оксиморонното словосъчетание „присъстваща фигура на отсъстващия” посредством представянето на няколко модела на „скриване”, на периферно съществуване на образа на твореца във фикционалния свят на повестите и романите, а също и в социума, който те създават; да се осмисли отношението между свободата на творчеството и дискурсивните полета на властта, като се разчетат посланията на автора – също творец – спрямо социокултурните и политически условия и случвания, характерни за времето на замисъл и времето на възникване на художествения текст.

Даваме си сметка, че обхватът на темата и резюмираните задачи, които стоят пред нас, може би изискват още по-мащабно изследване, с включване на повече текстове, с презентиране на повече автори и с по-солиден критически инструментариум. Но все пак, целта на книгата е да постави основите на един възможен диалог, очертаващ битийните перипетии на художника като персонаж в литературата от 20-те години на ХХ век до неговия край, а тази цел предполага повече поставяне на въпроси, отколкото даване на отговори, както и щрихиране на бъдещи посоки, по които да се движи предполагаемата дискусия за маргиналността като конститутивен белег, съпътстващ образа на твореца в българската литература.

Анализирането на образа на художника е структурирано в три самостоятелни цялости, побрани в три книжни тела, всяко от които – самостоятелна монография със свой тематичен център и ракурс към поставения в заглавието предмет на изследване.

Първата книга, която държите в ръцете си, носи подзаглавието „Битиета”, защото интерпретира различните модели на битийстване на художника, проследява онтологичните му избори и парадигми: да бъдеш или да имаш, да си част от или срещу властта, да бъдеш по-близо до дявола или до бога, до живота или до смъртта... И битието като постигнатост, и битийстването като непрестанно случване, като ежедневно осъществяване, са обект на внимание с оглед анализирането на непрестанната диалектика на живота, от която творецът е част.

Втората книга, озаглавена „Идентичности”, изследва идентификационни модели на художника в традициите на академичното писне, интересува се от кризите на себенамирането и себеприемането от страна на твореца, а също от провокациите, които отправят артефактите (картини, портрети) у своите реципиенти; изследва връзката между личната/колективната идентичност и историческия факт. В тази книга се анализират текстове на Васил Попов, Блага Димитрова, Фани Попова-Мутафова, Стоян Загорчинов, Емилиян Станев, Мария Дубарова, Павел Вежинов, Сава Василев, Боян Биолчев, Анчо Калоянов и др.

Третата книга – „Биографии”, сменя гледната точка, защото обговаря образите на творците на литература, които са изкушени от изкуството, които живописват и със словото, и с четката – Гео Милев, Сирак Скитник, Ивайло Петров, Чудомир и др. Бидейки не само писатели, но и художници, те допълват и окръгляват темата за присъствието на фигурата на художника в българската литература на ХХ век.

В полезрението на първата книга от така представеното критическо изследване попадат следните произведения, в които присъства фигурата на художника, превърната в обект на интерпретация: драмата „Майстори” на Рачо Стоянов, разказите „Малвина” и „Иконите са творба на дявола” на Светослав Минков, повестта „Жетварят” на Йордан Йовков, „Роман без заглавие” на Димитър Димов; романът „Железният светилник” на Димитър Талев, повестта „Тихик и Назарий” на Емилиян Станев, романът „Великата суета” на Борис Априлов, романът „Хайка за вълци” на Ивайло Петров, романът „Лице” на Блага Димитрова, романът „Адриана” на Теодора Димова, а също и „Ана Дюлгерова” на Яна Язова – разножанрови текстове, създадени в границите на различни десетилетия, които обаче имат една точка на допиране – в тях е налично знаково натовареното, маркираното от маргиналността, присъствие на твореца-художник, върху което основно ще спрем вниманието си. В някои от посочените произведения ролята му е централна, т.е. сюжетът на книгата е до голяма степен обвързан с фигурата на художника, реализиращ се във всички разновидности на изкуството, като основна и доминираща е неговата гледна точка към събитията („Великата суета”, „Малвина” и др.). В други текстове творецът присъства като антагонист, а неговата функция е да демонстрира на практика субверсивната, въздействаща и променяща същност на изкуството („Железният светилник”, „Майстори”, „Тихик и Назарий”, „Жетварят”, „Хайка за вълци”). Съществува и трета група произведения, в които художникът е епизодичен герой, но е въплъщение на идея или на значими човешки аксиологеми (като свободомислие, противопоставяне на определени табута и др.), което го превръща в особен тип персонаж („Лице”). В посочените прозаически текстове творецът присъства неравноделно, но винаги с поставен върху неговия образ смислов акцент. Така пред нас постепенно се очертава обобщеният образ на художника – бунтар, разрушител на стари и строител на нови светове, човек, подчинен на креацията и вдъхновението, заразително и опияняващо луд, чужд на стереотипи и еднотипност, но и самотник, който познава до дъно алиенираността, отчуждението, маргиналността, които побеждава посредством картинната галерия на душата си и своята вгледаност в един свят, недостъпен за сетивата на обикновените. В повечето посочени текстове, художникът (живописец, скулптор, резбар, иконописец) е разположен в пулсиращата зона на конфликта между етичното и естетичното, устремен към разбулване на скрити същности и разнищване на тайните на битието. Говорейки за художника през оксиморонното словосъчетание на „присъстващото отсъствие” [1] накратко ще споменем моделите на отсъствие, през които разчитаме образа му. Значещо е отсъствието на художника в плана на бита и на семейството. В гореизброените текстове той рядко се реализира като баща и съпруг, рядко му отвръщат със споделеност на чувствата. Художникът отсъства и от върховете на социалните и властови елити – за тях той е другият, чуждият; той е маргинал, периферийно присъстващ в ежедневните модели на социалния бит, а битието му е засенено, полувидно.

Той едновременно принадлежи и на сегашността, която обитава, и на вечността чрез създадените артефакти [2]; разположен е на междата между небето, от където идва талантът му, и земята, която трябва да бъде временния му дом. Художникът е втелесената небесна дарба, ръката на бога в света на греха и на порока. Чрез образите/ът, които той създава, „представя (репрезентира) себе си, същевременно представя, замества нещо друго, но другото не е съществувало в този му вид преди образа. Така може да се обясни засегнатостта ни от образите, те ни приковават към себе си не защото разпознаваме в тях външна действителност, която ни служи като опора при възприемането, а тъкмо защото ни предлагат и въвличат в действителност, която не познаваме. /.../ Изкуството ни представя образи на света, които преобразуват отношението ми към другия, с което преобразуват или създават личността ми по неочакван начин, които ме подлагат на изпитание без заплаха и принуда”, четем в „Историчност на визуалния образ” (Ангелов 2009: 37). В разглежданите текстове от българската литература творецът не просто е притежател на сакраментален талант, но и пример за трудното вписване, за невъзможния интегритет в онтологичните рамки и/или в тези на социума, като това, оказва се, не зависи от епохата – Средновековие или авторова съвременност. Творческият жест е афирмативен и като такъв е винаги свидетелски – той е изявяване на скрити същности, на почувстваното (или на „вчувстването” (einfühlung), ако си послужим с езика на неокантианците), преживяваното или възжеланото, но винаги от първо лице. Именно актът на творческата реализация, разбран като върховна сублимация на аза, като опит за излизане вън-от-себе си (по терминологията на Рикьор) и за трансцендентиране, заедно със смисъла на създаденото/изобразеното като memoria de futura, ще е особен акцент в монографията. Художникът изобразява света, който преживява, интериоризира сетивния мир и го обогатява като същевременно между него и видимия свят съществува особено отношение на реципрочност, на взаимни повлиявания – творецът е детерминиран от обекта на изображение и, успоредно с това, изобразявайки (красотата, страшния съд, нечие лице) той влияе на своите зрители (плаши, напомня, увековечава и същевременно мултиплицира и размножава образа). Неслучайно търсейки връзката между творческите способности на индивида и действените енергии на нацията, философът на изкуството Иполит Тен стига до извода, че „изкуството пресъздава живота; талантът и вкусът на художника се променят едновременно и в една и съща посока с нравите и чувствата на публиката” (Тен 2002: 165). Творецът неизбежно се променя под въздействието на видяното, преживяното, почувстваното, а артефактите, които той създава, често недоловимо, но категорично въздействат на своя реципиент. Така, дори когато отсъства от ежедневноделничното битие на заобикалящия го социум, художникът е част от него чрез сътвореното, чрез боговдъхновеното дело на своите ръце. И независимо дали изобразява вътрешния или външния свят, реалното или идеалното, независимо от нравствените и социалните послания на неговите картини, артистът, за разлика от другите хора, притежава „навика да извлича от нещата основната им същност и очевидните им белези; другите хора ги виждат само частично, той улавя съвкупността и духа” (пак там, с. 40) Тази мистична и профетична способност на твореца е отговорна за неговата отчужденост от суетния свят на обичайностите, за особената мълчалива вгледаност и затвореност във вътрешните пространства на душата. В посочените по-горе книги художниците често са сами дори и в компанията на другите; те са еталон за провокативност, но и за разсеяност, чуднеене, не вписване в социума. Цялата интуитивност на твореца, усетът му за неща, които знае, въпреки и извън емпириката, го превръщат в одарена личност, нелишена от вътрешни колебания и кризи, но и в медиатор между отсамния и отвъдния свят. Именно тази двудомност на твореца, тази погранична ситуация на битийстване и на екзистиране, му отрежда статута на образ присъстващо-отсъстващ. Различни са начините, по които писателите конструират интригуващия образ на маргинализирания творец. Затова в настоящото изследване сме обособили няколко отделни глави, обемащи разнородните похвати за презентиране на сложния, често двутемпорален и двупланов, образ на персонажа творец.

В първа глава са представени текстове, ситуиращи художника в динамичните и междинни пространства между небето и земята – „Жетварят” на Йордан Йовков, „Хайка за вълци” на Ив. Петров. В тази глава се изследва особеното отношение между таланта като дар и път към Абсолюта, от една страна и обществените и религиозни функции на изкуството, което може да притежава възраждаща, припомняща или рушителна сила.

Втора глава – Творецът и неговите (не)битиета – е посветена на текстове като „Малвина” и „Иконите са творба на дявола” на Светослав Минков, „Роман без заглавие” на Димитър Димов, „Адриана” на Теодора Димова и “Ана Дюлгерова” на Яна Язова. В тях образът на твореца може да бъде прочетен през призмата на диаболичното, а от картините му поглеждат лицата на смъртта.

В трета глава – Да имаш или да бъдеш – е осъществен анализ на творческото присъствие през концепцията на Е. Фром за двата битийни модуса. Интерпретацията е прицелена към текстове като „Майстори” на Р. Стоянов и „Железният светилник” на Д. Талев. Ще изясним по какъв начин в драмата и в романа се конфронтират понятия от социалната психология на Фром като „екзистенциално и характерологично притежание”.

Четвърта глава е посветена на свободолюбивата и наднормативна същност на изкуството, изправяйки фигурата на твореца срещу дискурса на властта. Като репрезентативни текстове, демонстриращи опозиционната и подривна сила на творческите жест и образ, във фокуса на внимание попадат повестта „Тихик и Назарий” на Ем. Станев, „Лице” на Бл. Димитрова и „Великата суета” на Б. Априлов.

Заключителните думи, намерили място в частта (В) картините на скрития смисъл, сумират направените в текста на монографията наблюдения. Методологията, с която си послужихме при създаването на настоящото изследване, включва освен литературоведския анализ, освен съпоставителното, компаративистично четене – съполагане на художествени произведения в търсене на типологични сходства между тях, така също и литературноисторическия прочит, който държи сметка както за съдържателната страна на произведенията, така и за тяхното битуване в контекста на авторовата обществена и историческа съвременност.

Използвана литература

Ангелов, А. Историчност на визуалния образ. Издателство „Алтера”, С., 2009.
Грубар, С. Биография на Юда. NY: W.W. Norton & Co., 2003.
Тен, И. Философия на изкуството. Изд. „Захари Стоянов”, С., 2002.
Фосийон, А. Животът на формите. С., 1984.

-----------------

[1] Понятието „присъстващо отсъствие”, с което си служим, е вдъхновено от фразата „отсъстващо присъствие”, използвано от проф. Сузан Губар в книгата й „Юда: Биография” (Губар 2009:3). Изследвайки фигурата на най-мразения сред апостолите, „загадъчен самотник” и маргинал – Юда – най-вече в постбиблейските времена, т.е. в интерпретациите на художници, поети, писатели, теолози и пр., авторката лансира тезата за специфична безсубектност, касаеща образа му, която безсубектност е су­бек­тивно конструирана и в нея отсъствието е знак за присъствие. По подобен начин, според нас, стоят нещата и с фигурата на твореца в българската литература на ХХ век, в която творецът е видим посредством създадените от него артефакти, но отсъства в плана на социалното вписване и битовата заземеност. Често отсъствията са по-добър свидетел за неговото интригуващо и неординерно съществуване, а липсите очертават по-добре детайлите от фигурата му, превръщайки отсъствието му от света на обичайностите в белег за неговото автентично съществуване. По-подробно ще разгърнем тезата в следващите глави на монографията.

[2] Няма как да не се съгласим със становището на културолога Анри Фосийон, според когото „художественото произведение се потапя в подвижността на времето и принадлежи на вечността. То е частно, локално, индивидуално и, наред с това – универсален свидетел” (Фосийон 1984: 13). Противоречив и амбивалентен се оказва не само животът на твореца, но и битието на творбата му, обречена да съществува едновременно както в измеренията на материалното, на зримото, така и във вечните полета на невидимия дух, на Абсолюта, без който би бил невъзможен и актът на създаването й.

-----------------