Литературната продукция на бургаските писатели, 2004 г.

Изкушавам се да започна с уговорката, че в града на поетите дебатът за прозата на пръв поглед прилича на разговор между втори братовчеди, самонастанили се на масата на булката по време на сватбения тост. предложената продукция обаче застрахова срещу подобри опасения. Струва ми се дори, че е вярно обратното: качеството на прозата дава сериозни основания за самочувствие и навярно трябва да се отвори нова страница в литературната история на този чудесен град.

Бързам още в самото начало да уговоря, че съвместяването на белетристика, публицистика и литературознание в един раздел – в раздела на прозата – не равнопоставя авторите и качествата на книгите им. Не е тайна, че белетристиката някак по презумпция попада в привилегировано положение. Факт е и обаче, че при динамиката на съвременния живот, при отмирането на едни институции и появата на други осезаемо се променя съотношението на силите. Бургас е освен всичко друго университетски град, в който през последните години се развива усилено хуманитаристиката; науките за изкуствата, които служат на човека и човекознанието. Следователно не бива да ни изненадват книги с гарантиран професионализъм и конкурентоспособност. Диференцирано би  трябвало да бъде и отношението към хумористичните и сатиричните жанрове. Накратко, препоръчвам към наградния фонд да бъдат добавени отличия, открояващи и този вид литература. В конкретния случай журито възприе принципа: независимо от съотношението между художествени и нехудожествени книги, при категорична разлика в качествата, да не толерира първата група за сметка на втората. Силите обаче се оказаха изравнени и статуквото на практика не бе нарушено.

До мен достигнаха немного на брой заглавия, които, признавам, сериозно ме затрудниха при избора на фаворит. Ще се опитам накратко да щрихирам онова, което ме впечатли и разочарова.

В раздела публицистика искам да откроя книгата на Иван Карайотов “Остров Света Анастасия”. Тук добрата полиграфия е в унисон със съдържанието. Имам предвид съчетаването на научен потенциал, интригуващ разказ и промислена композиция. Книгата е подходящо четиво за специалисти, но може чудесно да послужи и на свободния читател. Снабдена е с научна библиография, услужливо подбран илюстративен материал и анотация на английски език. Бих казал, че при това издание си дават среща бизнеспроектът и научното знание. Осъществен е синтез на разнородни текстови структури и езици. Резултатът: любопитно четиво с ненатрапчиво поднесена научна информация – тенденция, която помни добрите стари традиции и е на път да защити своята актуалност.

На второ място ще откроя книгите на Евдокия Симеонова и Румяна Емануилиду – “Пламъци от пясъка” и “Петър Слабаков знае 3 и 300”. Струва ми се, че е налице чудесен пример за това как журналистиката посвоему се издължава на културата на онези, които правят облика на градовете и държавата ни. Няма съмнение, че това е най-комуникативният език, универсалният “превод” на езика на изкуството, на езика на ежечасния диалог за онова, което ни съпътства и вълнува. Ако в първия случай е налице сборник (своеобразна антология) от очерци за бележити личности, без които едва ли Бургас би бил това, което е, във втория сме изправени пред панорамния образ на актьора Петър Слабаков. Различните гледни точки, обособяването на знакови тематични центрове, употребата на изпитани жанрови технологии оформят чертите на добре познатото ни лице – това на човека, актьора, политика, бащата Петър Слабаков.

На трето място поставям книгата на Никола Странджански “Сага за малкия българин и голямото българско безвремие”. Авторът е човек с широки интереси, любопитствата му го отвеждат по следите на миналото, близко и далечно, потапят го във водовъртежа на политически събития, човешки драми и обществени катаклизми. Това е поредица от по-кратки или по-обширни разкази, които се допълват и разминават, както, впрочем, протича дискурсът на дневника. Книгата се чете с интерес вероятно защото залага и на фрагменти, които редуват сериозното изследване и научния опит с личната памет, магическите светове на преданието с информация за народолечителски практики и какво ли още не. Има и пиеса. Що се отнася до това дали пред нас е роман и какво въобще днес означава този жанров етикет, това е друга тема. Но едва ли при открито амбициозен проект като този желанието за “обългаряване” с помощта на ижицата е най-оправданото решение.

Техниката на ошрифтяване е добре позната практика. В случая опитът за патиниране не е в услуга на автора. Още по-малко на читателя. Особено при този обем, качеството на хартията и неравноделно темперирана композиция. Оставям настрана последиците от отсъствието на редактор и вещ коректор. Някои от третираните теми са отдавнашен пример за добра литературна традиция – инвазия на техниката, при която човекът се овеществява (опредметява, деперсонализира), машината се вчовечава, отмъщавайки на морално неоправдания интелект. Те са актуални и днес, но отиграването им предполага адекватна поетика и философия на феномена, съответстваща на сегашната драма на хуманитаристиката и конфликтните й точки с рецидивите на технократизма.

В областта на литературознанието е депозирано едно заглавие – научният труд “Женският глас на историята” на София Ангелова-Дамянова. Считам, че става дума за защитени професионални претенции, за оригинална тема, слагаща началото на бъдещи отговорни проучвания в тази посока. Подозирам, че книгата е опредметила дългогодишен дисертационен труд, но това в случая не е от значение. От значение е сериозната проучвателска работа, част от която е и цитираната библиография. Оттук започват и някои мои възражения, касаещи функционалността на цитираните научни текстове, приплъзванията между опитите за анализ и интерпретация, употребата на чуждите (опорните) текстове и др. И все пак изследвания, като това на София Ангелова-Дамянова, издигат нивото на литературните конкурси. Тяхното значение и в бъдеще ще расте.

В областта на хумора единственият кандидат Динко Павлов оставя много приятно впечатление. Тук жанровият еклектизъм не само не е осъдителен, но дори задължителен. Струва ми се, че с помощта наповече лаконичност и по-малко обстоятелственост и разказвателност би се повишило нивото на концентрата от остроумие и хумористично въздействие.

И ето, че се изправяме пред белетристиката. Моите пристрастия, критическите ми премеждия с героито от представените книги наклониха везната към трима автори – Атанас Радойнов, Велизар Ванков – Валдес и Стойчо Биячев.

В по-периферното пространство попаднаха “Песента на пещерите” на Киро Дженков и “Да възседнеш пеперуда” на Георги Аргиров. В първия случай има какво да се желае по отношение на стила и повествователните техники като цяло, толкова повече, че българската литература може да се похвали с немалко на брой високи образци в жанра. Във втория рискът се е оказал далеч по-непосилен. Сама по себе си модерната и вече експлоатирана тема за киното и литературата за виртуализирането на човешките отношения тук е интерпретирана твърде наивно, с прозрачни и предсказуеми причинно-следствени връзки. Книгата попада в територията на така наречения “розов роман”, “розова литература” – особено що се отнася до финала. Без ни най-малко да оспорвам наличието на читателска аудитория и за подобни книги, смятам, че те могат да бъдат само в ролята на скромни подгласници и да свидетелстват за пъстротата на нашите вкусове.

Далеч по-различно стоят нещата със заглавия като “Паспорт Вавилон”, “В ъгъла на сътворението” и донякъде със “Зловещ хоровод в сумрака”. Предпочитам тези три заглавия да се възприемат и като номинация за награда. Романът на Стойчо Биячев сюжетира върху събития от нашата съвременност. Налице са умело фабулиране, опит за проникване в деструктивните механизми на обществото, изгубило моралните си ориентири. Книгата се чете увлекателно. Да се прави роман за случващото се тук и сега е повече от отговорно начинание. То предполага поемането на премерен риск, но и при доказани майстори успехът не е гарантиран. В желанието си да бъде максимално близо до онова, което ни заобикаля, авторът често попада в капана на хронирането и обстоятелствеността. Липсата на онази деликатна и решаваща дистанция, спасяваща автора над тегобата на емпиричното и дидактичното, е оставила своя отпечатък върху текста. Повествователят се затруднява при провеждането на най-трудната, но и най-важната операция – да бъде едновременно вътре в текста и героите, и извън тях. Остава впечатлението, че сюжетът прекалено много разчита на себезахранване с материали от криминалната и жълтата хроника на вестниците. А на автора на липсват качества като артистичност, усет на интригуващи обрати и дори способност да постига по убедителен начин психологическа плътност на образите.

“Паспорт Вавилон” не изневерява на социокултурната реалност, ориентир и за “Зловещ хоровод в сумрака”, но, реално погледнато, двата романа са по-скоро две страни на една и съща монета. Става дума за различна поетика и дори за различна базираност на сюжетите. За разлика от книгата на Стойчо Биячев, действието в романа на Валдес се развива някъде в чужбина. Ако при първия документалното и на места публицистичното вземат връх, то при втория принципът на гротесково произведената условност е доминиращ. Отделните глави в “Паспорт Вавилон” са всъщност къси разкази, изплитащи незабележима мрежа от връзки. Налице са модерен текст и автор с органично различна чувствителност. Вероятно става дума и за разлика в поколенията. Намирам тази книга за успешен опит да се преодолее гравитационното поле на вестникарско пренаписване на до болка познатата ни реалност. Вавилон е обобщената представа на Чуждото, символ на вгорчената принуда да се чувстваш несвой и нежелан заради залъка на оцеляването. Тук властва поетиката на фрагмента, на по-свободното, асоциативно движение из лабиринтите на съвременността. Сентенциите, болтирането на ключови изречения, прочитът и репликирането на реалии и принципи, предопределящи съдбата на нашия съвременник, подкрепят претенциите за литературност в духа на постмодерното писане. За радост тези претенции са защитени от таланта и чувството за естетическа мяра.

На фона на споделеното дотук сборникът с разкази на Атанас Радойнов “В ъгъла на сътворението” изпъква още по-релефно с чертите на високия професионализъм. Формално погледнато битката между разказите и романите изглежда неравностойна, но опитът, майсторството и талантът тук успешно преодоляват аргументите на жанра. В сравнение с “Паспорт Вавилон” книгата на Радойнов залага на по-лиричния и привидно по-класическия тип повествование. Едно по-внимателно вглеждане обаче ще ни покаже прецизното боравене с техники, озвучаващи характеристиките на модерната чувствителност и мисловност. Става дума не просто за стилови иновации, а за интимно овладяна територия. Накратко, “В ъгъла на сътворението” ангажира читателя изцяло – от сполучливо избраното заглавие до функционално вплетения снимков цикъл с пластики. Вероятно защото словото на Радойнов е преди всичко пластично. Той може и постига нещо, за което, струва ми се, литературата е призвана по презумпция – да свещенодейства в храма на езика. Да умножава думата чрез нейните лица, да я отелесява и “обезкостява”, правейки я близка, материално сетивна и едновременно с това недостъпна, божествено сияйна като нимб над главата на светец. Радойнов е открил своите теми и своите герои. Имената на последните откънтяват с ударите на една особена, белязана от патината на регионалното, библейското и всечовешкото неомитология, която държи да ни е близка, но и ни нашепва да не приближаваме прекалено завесата, отвъд която чудесата имат други образи и имена. Намирам за подходяща идеята с лайтмотивната фраза. На нея са възложени и отговорни функции. Тя е и в ролята на катализатор в разтвора на лирическото. “В ъгъла на сътворението” умело борави с притчовото, приказното и инобитийното. Без преувеличение може да се твърди, че това е мъдра книга. В нея, като в Ноев ковчег, съжителстват хора, звезди, растения, техника, животни. Нашият свят е видян като смешение на малки планети и светове – такива, каквито сме си отглеждали и каквито ни е подарил случаят. Времето, сезоните на възрастта и паметта са входният и изходният ни билет за чудото, наречено живот. В заключение, но не на последно място, Атанас Радойнов умее да сговаря реално и фикционално така, че читателят да не се препъва о прага между двете обиталища. Героите, а и самият той, живеят заслушани в езика на поетите и хармонията. “В ъгъла на сътворението” ни внушава, че чудото е тук и сега – в малкия ъгъл на собствения ни живот, но истинско и неповторимо, защото трае колкото едно мигване.

Искам да ви уверя, че съм се постарал да игнорирам изцяло опита и пристрастията си на белетрист за сметка на критическата и литературоведческата обективност. Отлично зная, че в изкуството резултатите не се измерват с уреди и показатели, подобно на леката атлетика например. Че литературата не е сто метра гладко бягане, а сто по сто с препятствия. Бил съм в подобни ситуации, попадал съм от двете страни на бариерата. Продължавам да мисля обаче, че и в това изкуство има критерии, бази за проверка на талантливото и по-малко талантливото. Въпреки контекста, конюнктурата и човешката непочтеност. Приветствам този конкурс дотолкова, доколкото той е повод за срещи и равносметка.