Грешен завой... И пак се озовавам на пътища околни и трънливи, пропасти зейнали преодолявам, изгубвам се сред плевелите диви...
Излязох тихо под дъжда, прегърнах се и тръгнах да се връщам, а страшно беше през нощта, не спрях за миг да се обръщам.
И тази вечер пак те следих. Отблизо, но и отдалече. Прекрасен танц, красиво тяло, страстта усеща се от теб!
Аз търсих те в този свят на суета и пусто беше в моята душа. В очите хорски гледах ден след ден, тъгувах за една изгубена мечта.
Как искам да съм вятъра в косите ти, как искам да съм слънцето в очите ти, как искам аз да съм до теб в този слънчев и прекрасен ден.
На пристанището ме чака лодка. Платната са криле без посока, отразени в червена локва, прокапала с кръвта на живота.
Сенки танцуват и гонят се, плъзват се по стената. Вятърът свири напевно и тихо в дърветата, вее, нашепва, шуми и потраква...
Двеста разпилени стъкълца по дъното на синята тревога носят разпокъсани слънца светили до пълна изнемога.
Слънце! На теб не казвам: Добро утро, добър ден, добра вечер. Ти си слънцето в мислите ми, което не залязва.
Ако можеха тези вълни да измият тъгата... По вода, ако можех да ходя, веднага бих тръгнала... Ето, скри се поредният кораб, покри го водата... Зад гърба ми се моли жена “Само Бог да го върне...”
