И Часовникът никога не заработва, никога не чувам пак тик-так. Но усещам слънцето по кожата си и виждам пясъка в стъклото...
Тихата стая се разсънила в мрака, бавно изскърцала плаха врата. Сънен будилник смутено затракал забравен рефрен изпод прахта.
Събери ми любов – от седефена ласка и мънистена нежност върху златната нишка на залеза нов.
Просрочи с двеста години момента. Много дълго сили събираше. Претегляше печеливш ли ще е процента, а тя, силата, от тебе извираше.
Мина времето, в което клоун бях, сега клоунът свали маската. Усмивка красива да нарисувам не успях, избрах сивотата пред ласката.
Животът казват е пътуване по стръмен, труден и неясен път. Не можеш да го минеш без тъгуване, всички мили трябва да се извървят.
Когато изпитваш трудност да излезеш от водовъртежа на съзнанието си и имаш чувството, че те е понесъл към дъното...
В прегръдката на времето притихнала, и сгушена в топъл шал от спомени, с елек изплетен от тегла, тъга и времената пролетни завръщам се към мойте корени към младостта и дните огнени.
В модерни времена живеем, говорим на плейбек или си “чатим” с изкуствен интелект Чуждици, паразитни думи речта ни цапат, смисъл махат.
В капан на мисли, страхове денят забързано минава, но мръкне ли и почне ли Луната между звездите да снове, нощта не ми прощава...
