Татко си отиде със лалетата. Неговите. Кървавочервени. Аз се давя и осъмвам в пепел. Мъртво е и живото във мене.
Усещам още рано сутринта, че някак пагубно денят започва. Часовникът е със една стрелка. Часът е страшен – три шестици точно.
Вагонът гори като ад. Гори автобусът на Струма. Сълзи от очите на Господ валят. Мълча със последната дума.
Живота ще го оцениш, когато любимият остане под отломките. А този юни няма да е лято, напук и на вселенските закони.
Ще оставя в ръката на просяка до стотинка каквото изкарах. Ще убия душата износена и ще тръгна безцелно нанякъде.
Построихме си къща на ръба на морето, обзаведохме всичко в барок. Аз ударих в душата, ти удари в сърцето и домът ни се срина жестоко.
Ще дойда тази вечер пред дома ти, пред тежката врата ще коленича. На Бог ще се помоля двеста пъти, но няма да те пусна безразличен.
Все по-рядко се сещам за Бог. Все по-близо усеща се пъкълът. Аз съм гето, а ти си барок – като цяло, история скъпа.
Мисля си за времената отпреди Вавилонската кула и зикуратите. Времената, когато не е имало изгубени в превода...
Ти ще напишеш книга – казано ми беше. Попитах: В проза или в стихове? Не е ли все едно – ми рече, щом се нижат редове.
