Мразя лицемерните усмивки боли от неискрените докосвания боли по-силно от смъртта... А не е ли същото?
Можеш ли да помниш, когато всички други са забравили? Да пазиш истината си и да не се съмняваш в нея?
Мечтая, чувам китарите. Сигурна съм, че акордите ще отекват в съзнанието ми дори и след смъртта.
Колко еднакво е различното различното в ръцете им в допира в усмивките различното от теб...
Единствено честта ми дава сила. В делата си човешки, ръкотворни аз следвам и Родопите, и Рила, и на Балкана върховете горни.
Искам пак да съм до теб и да искам тебе само. Искам аз да съм до теб – едно истинско начало.
Люлее майка в люлка сина свиден, юнашки песни с обич му нарежда. Лелее тя в сърцето си надежда да израсте между мъжете виден.
Умират и се раждат дни безкрайни, но робството безкрайно не остава. Животът ни не е пътека права. Със обич се градят темели трайни.
Помня – валеше дъжд. Прозорецът беше отворен и влизаха огромни пеперуди...
Красиви песни чувам из простора, усмихнати в града са всички хора за болести, за такси никой не говори, за политика никой с никого не спори.
