По голия разкалян хълм една смалена къща върви. Нанякъде отива или се завръща? Самотно старо същество с душа от тъмнина и хлад.
Не поглеждай към бездната, там сирените адови пеят. Усмихни се на новия ден. Той е твоето осъществяване...
Дали не е мутирала във вирус? И гази не със лапи, а с вирусни вендузи, човешката ни горда плът?
Безлюдни улици и облачен покров, ръми приспивно нощното начало...
Пътувах до Созопол с Херцогиня. Така й казваха. Какъв късмет! И аз ту гледах морската картина, ту нейния чаровен силует.
Представям си пътуване със влак, отдясно е Балканът, а отляво е Средногорието пепеляво и къщици, посипани с варак.
Изгубих се във своите съмнения за туй коя да бъда пред света и все по-често слушам чужди мнения за себе си докато съм сама.
Понякога сънувам, че съм чайка и със криле командвам ветровете: войници те, аз тяхна господарка поддържаме баланса в световете на две еквивалентни измерения...
Не настоявай истински да те обичам, когато аз самата съм лъжа и всяка част от себе си отричам докато бягам от реалността.
Сонет за сбърканото ястие Вселената, горещият ордьовър на живота със привкус на димящо Сътворение – величие, преглъщащо се с болка.
