Пристигна от средиземноморския климат, за да береш тетовските ябълки. Прохладата на Шар-планина размъти главата ти да търсиш изгубеното...
Ако човек се обърне да дири... Тук Александър усети маята. Празник настава, щом кораб засвири, тръпка търновска му грабва душата.
Колко години, оставиха диря, диря дълбока, но не по земята, не между ниви, лозя и баири, диря във гънките на душата.
Над морето лято свети – дни щастливи за света. Хората на бреговете стоплени са с любовта.
Във чашата кафето недопито очаква твойте устни трети ден. На дъното какво ли има скрито? Аз гледам чашата озадачен.
В часовника на Ботев аз се вглеждам и сякаш не в музейната витрина отмерва българските ни надежди, с които млад войводата загина.
Дяконе, говорят, че си жив. Кълнат се, че ти служат вярно. Знам, ти си весел, ала строг и справедлив. Знам, коленичиш само пред България.
Боже, дай на България слънчеви дни, дай на децата ни бъдеще светло – вярата в нас и след нас да кълни както пшеницата расне в полето.
Що за образност: „Сняг върху скелет овъглен“?! Няма образи. Мрак – влажен, есенен, стъклен.
Все нов е тоя свят – и все непроменен... Кой снощи с облаци – одрани овчи кожи – пребитото до кръв небе наложи и тук доведе този здрав и бодър ден?
