Времето мрачно е... сиво и пусто... хората смачкани... затворени вкъщи...
Политам в небесата... ... усещам полъха на вятъра... очите ни сливат се в едно влюбени погледи погребват миналото...
Малък човек съм, живея с големи мечти. От далечината чувам как ехото отпреди векове зове...
Защо хората нямат само един месец за любов като февруарските котки? И после, почивка от влюбеността, от преследването и търсенето на щастие...
Думите ни удрят мощни като гръм. Крясъкът ни се превъплъщава в ехо. Сподавяме се в кървавите си сълзи и сърцето ни е опетнено и глухо.
Аз не искам да бъда принцеса и в разкошен свят да живея. Аз мечтая за своя пътека и сама върхове да катеря.
В среднощните лутания на моето съществуване намерих много неща за изхвърляне...
Избягал художник е зимата, избягал, забравил палитрата. Догонил талигата есенна и тихо приседнал на ритлата.
Морето ми предложи брак и падна на колене то пред мене. да му откажа нямаше аз как, отдавна искаше сърцето ми да вземе.
Да бях скала... ей там до тебе да застана... Пътя твой с моя аз да слея...
