Не съм поет. Аз съм само възможност за стихотворение в предварително планираните лабиринти от пътищата към щастието...
Пътищата остават по местата си успоредни и кръгови, кръстовища и еднопосочни, многопосочни – с повече ленти.
Световъртежът, който те кара да се поклониш. От къде ли пристигат онези глави и какво търсят?! Дават ти, викат те, и все пак, нищо не ти донасят.
Далечината на звездите ме увличаше в играта. Подари ми онази усмивка, която имаше снощи лунния лъч.
Пристигна от средиземноморския климат, за да береш тетовските ябълки. Прохладата на Шар-планина размъти главата ти да търсиш изгубеното...
Ако човек се обърне да дири... Тук Александър усети маята. Празник настава, щом кораб засвири, тръпка търновска му грабва душата.
Колко години, оставиха диря, диря дълбока, но не по земята, не между ниви, лозя и баири, диря във гънките на душата.
Над морето лято свети – дни щастливи за света. Хората на бреговете стоплени са с любовта.
Във чашата кафето недопито очаква твойте устни трети ден. На дъното какво ли има скрито? Аз гледам чашата озадачен.
В часовника на Ботев аз се вглеждам и сякаш не в музейната витрина отмерва българските ни надежди, с които млад войводата загина.
