Запалих червената светлина и започнах да рисувам. Искам образът му сам да се появи пред мен. Кой си ти, страннико?
В далечината виждах силуета странен. Мъж. Висок и страшен. Държащ букет черни рози.
Изборът на сърцето. А ние си мислим, че сами си избираме съдбата.
Колко красиви са голите клони – нежна изящност, пробила мъгла! Точно сред тях пак лъчите се гонят, пръскайки вредом букет светлина.
След думите надеждата остава – черупка с перла... или може би?! След тръгване животът продължава, редува трепетите. Отпреди...
Не ми е нужно нищо, нищо друго, освен да имам музика и стих. Не се надявам и не търся чудо, в поезията красота открих!
Очите си широко да затвориш, картини знам, че ще рисувам аз. Преструвай се, дори да ми говориш, над моята душа, че имаш власт!
Прие ли го вече? Какво ти остана? На масата сложил си хлебец и лук... Поредната истина вече е драма, за тебе е болка, а радост за друг?
Разказваш ми... а всъщност, не те чувам! Рисувам в мислите си небеса. Безкрайна шир...
Тръгвам нанякъде. Дишам, не бързам, крачките бавно, наум си броя. Тук, със морето, душата си свързвам, с морската пяна как ризи кроя!
