Сенки танцуват и гонят се, плъзват се по стената. Вятърът свири напевно и тихо в дърветата, вее, нашепва, шуми и потраква...
Двеста разпилени стъкълца по дъното на синята тревога носят разпокъсани слънца светили до пълна изнемога.
Слънце! На теб не казвам: Добро утро, добър ден, добра вечер. Ти си слънцето в мислите ми, което не залязва.
Ако можеха тези вълни да измият тъгата... По вода, ако можех да ходя, веднага бих тръгнала... Ето, скри се поредният кораб, покри го водата... Зад гърба ми се моли жена “Само Бог да го върне...”
Татко си отиде със лалетата. Неговите. Кървавочервени. Аз се давя и осъмвам в пепел. Мъртво е и живото във мене.
Усещам още рано сутринта, че някак пагубно денят започва. Часовникът е със една стрелка. Часът е страшен – три шестици точно.
Вагонът гори като ад. Гори автобусът на Струма. Сълзи от очите на Господ валят. Мълча със последната дума.
Живота ще го оцениш, когато любимият остане под отломките. А този юни няма да е лято, напук и на вселенските закони.
Ще оставя в ръката на просяка до стотинка каквото изкарах. Ще убия душата износена и ще тръгна безцелно нанякъде.
Построихме си къща на ръба на морето, обзаведохме всичко в барок. Аз ударих в душата, ти удари в сърцето и домът ни се срина жестоко.
