Знаеш ли... Все бързах да съм голяма. Да прескачам годините, да порасна. А пък ти – хванал ръката ми само бавно, полекичка, ме научи на щастие...
Промъква се надеждата, която е всеки божи път една и съща: откривам се във стъпките на лятото, и винаги към себе си се връщам...
На пейката, с износено елече, със дъх на свещи и тамян, един човек, в безвремието вече, залязваше от непосилност сам.
За петък сутринта си мислех, когато ти не ме събуди. На пръсти, тихичко излезе и цял ден за едно се чудих: Дали си ме целунал нежно?
Как искам да прегърна тишината, в ръце да подържа небето, на капки мислите ми да се стичат и да потъват във морето.
Когато слънцето залязва и мрак прегърне моя свят, тогава вярата угасва и аз сама оставам пак.
Ще си ожуля коленете за последно, ще бягам до припадък следобед, че тича бързо тръгващото детство и утре се събуждаш не тъй млад.
Живота си след време виждам: надвесила съм аз глава над спомените свои чисти, изпълнени и с радост, и с тъга.
На улица с плочки износени, почива ленивото време. Във сянката дните отминали, се смеят на хорското бреме.
Недогоряло късче черен въглен оставих във гърдите ти да тлее. Където е горяло, пак ще пламне, но този огън – обич не е.
